— Гладен ли сте, малки приятелю?
— Да.
— Нали няма да се откажете от сладкото?
— Не.
— Значи, добре ще ви дойде, ако ви направя две филийки, които да изядете след банята?
— Да.
— Много сладко върху малко хляб, нали?
— Да.
Тя се смееше, шегуваше се, но той си оставаше сериозен и зяпнал с хищни очи, които поглъщаха и нея, и всичките й хубави неща.
В този момент се чуха радостни викове, силен шум се вдигна в двора на момчетата, излезли в следобедна почивка в четири часа. Работилниците се изпразваха, пансионерите имаха половин час, за да закусят и раздвижат краката си.
— Виждате ли — подзе госпожа Каролин, като го заведе пред един прозорец, — който работи, има право да играе… Вие обичате ли да работите?
— Не.
— А обичате ли да играете?
— Да.
— Е, ако искате да играете, ще трябва да работите… Всичко ще се уреди, ще бъдете благоразумен, аз съм уверена.
Той не отговори, лицето му поруменя от удоволствие, като гледаше как пуснатите на свобода другарчета скачат и викат; очите му отново се вгледаха във филийките, които младото момиче бе приготвило за него и сега ги слагаше в чинии. Да, свобода и развлечения по всяко време — той не искаше нищо друго. Отведоха го в банята, приготвена за него.
— Ето един малък господин, на когото тук съвсем няма да му бъде удобно, струва ми се — каза тихо монахинята. — Не вярвам на такива, които не те гледат в очите.
— Все пак не е грозно това момче — прошепна Алис — и по начина, по който те гледа, може да му дадете осемнадесет години.
— Вярно е — заключи госпожа Каролин, като изтръпна леко, — много е развито за годините си.
И преди да си отидат, дамите поискаха да си направят удоволствието да видят как малките оздравяващи момичета ядат филийките. Особено едното беше много интересно — русо, десетгодишно момиченце с вече разбиращи очи като възрастна жена, с болнаво, преждевременно развито телце, каквито имат момичетата в парижките предградия. Всъщност и нейната история беше като на другите: баща пияница, който водел в къщи срещнати по тротоара жени и после изчезнал с една от тях; майка, която заживяла с друг мъж, после с втори, накрай пропаднала и се пропила; и в тази среда малката била пердашена от всички тия мъже, когато не успявали в опитите си да я изнасилят. Една сутрин майка й трябвало да я изскубне от ръцете на един зидар, когото била довела вечерта. И въпреки това на тази майка, достойна за презрение, позволяваха да идва да вижда дъщеря си, защото именно тя беше молила да не й я отнемат, тъй като в своето падение беше запазила пламенна майчина любов към детето си. Точно сега тук беше тя — една мършава, пожълтяла и разсипана жена, със зачервени от плач очи, седнала до бялото легло, на което нейното момиченце, много чисто, облегнало се на възглавници, ядеше прилично филийките си.
Тя позна госпожа Каролин, виждала я бе при Сакар, при когото бе ходила да иска помощ.
— Ах, госпожо, още веднъж е спасена моята бедна Мадлен! В нейната кръв е цялото наше нещастие и затова лекарят добре ми каза, че няма да живее, ако остане в къщи и бъде постоянно измъчвана… Докато тук тя има месо, има вино, а освен това може да диша, свободна е… Моля ви, госпожо, кажете на добрия господин, че го благославям всеки час.
Едно ридание я задуши, сърцето й се разтапяше от благодарност. Тя говореше за Сакар, защото познаваше само него, както повечето от родителите, които имаха деца в дома за трудово възпитание. Принцеса Д’Орвиедо не се появяваше тук, докато той не жалеше време, приемаше питомците в дома, събираше всички нещастни деца от блатото, за да види колкото се може по-скоро в действие тази машина на благотворителността, която отчасти беше и негово дело; освен това той и сега продължаваше да се увлича по него, раздаваше от джоба си монети от по сто су на нещастните семейства, чиито деца спасяваше. И затова си оставаше единственият и истински бог за всички тия клетници.
— Нали така, госпожо? Кажете му, че някъде има една бедна жена, която се моли за него… Да, не защото съм религиозна, съвсем не искам да лъжа, никога не съм била лицемерна. Не, между църквите и мене всичко е свършено, защото ние вече никак не мислим за тях, полза няма, губиш си само времето, като ходиш там. Но това не пречи над нас все пак да има нещо и човек се утешава, когато призовава небето да благослови този, който му е сторил добро.