— До гуша ми дойде, разбирате ли, Юре! И запомнете добре това, което ще ви кажа: ако моят брат не ми помогне с нещо, аз също с нищо вече няма да му помагам… Когато от негово име ми донесете една добра дума, искам да кажа, сведение, което ще можем да използуваме, аз ще ви оставя отново да го възпявате. Ясно ли е?
Беше много ясно. Жантру, откривайки своя Сакар под кожата на теоретизиращ политик, започна пак да рови брадата си с върха на пръстите си. Но Юре, разтърсен в своята предпазлива хитрост на нормандски селянин, изглеждаше доста затруднен, защото беше заложил благополучието си върху двамата братя и много му се искаше да не се кара нито с единия, нито с другия.
— Вие имате право — прошепна той. — Но нека заговорим под сурдинка, защото не се знае какви събития ще настъпят. И аз ви обещавам да направя всичко, за да научавам от големия човек поверителни сведения. С първата новина, която той ми съобщи, скачам във фиакъра и идвам при вас.
Изиграл ролята си, Сакар започна да се шегува.
— За вас всички аз работя, приятели мои… Аз винаги съм бивал разоряван и все пак съм изяждал по един милион годишно.
И като се върна отново към разгласата:
— Ей, Жантру, вие трябва да развеселите малко вашия борсов бюлетин… Да, вие знаете смешни думи, каламбури. Публиката обича тия неща, с духовитости всичко можеш да й втълпиш в главата… Нали така? Каламбури!
Сега пък беше ред на директора да се разсърди. Той се гордееше с литературната си изисканост. На трябваше да обещае. Измислил в момента една история, той им я разказа: твърде почтени жени му предложили да им се татуират реклами по най-интимните места на телата им. Тримата мъже, след като се смяха много силно, отново станаха най-добрите приятели в света.
В това време Жордан най-сетне бе завършил своята хроника и нетърпеливо чакаше да се завърне жена му. Идваха редактори, той води разговори с тях, после се върна в чакалнята. А там малко се възмути, като изненада Дьожоа да подслушва, залепил ухо на директорската врата; дъщеря му Натали караулеше.
— Не влизайте — измънка разсилният. — Господин Сакар е още вътре… Аз помислих, че са ме повикали…
Истината бе, че, измъчван от силно желание да спечели, откакто бе купил осем акции от Световната банка, напълно платени с четирите хиляди франка, спестени от покойната му жена, сега вече живееше само в очакване да изпита радостното вълнение от повишението на курса на тези акции; той боготвореше Сакар, поглъщаше всяка негова дума като слово на оракул; когато Сакар биваше тук, той не можеше да устои на желанието на узнае съкровените му мисли и да чуе какво говори в светилището. Всъщност той не правеше това от егоизъм, мислеше само за дъщеря си, беше радостно възбуден, след като изчисли, че неговите осем акции по курс седемстотин и петдесет франка му бяха вече донесли печалба от хиляда и двеста франка, които, прибавени към капитала, правеха пет хиляди и двеста франка. При повишение още със сто франка ще има мечтаните шест хиляди, зестрата, която книговезецът искаше, за да позволи на сина си да се ожени за неговата дъщеря. При тази мисъл сърцето му се разтапяше, очите му се изпълваха със сълзи, като гледаше това дете, за което се бе грижил като същинска майка и с което толкова щастливо живееше в малкото жилище, откакто го бе взел от дойката.
Много смутен, той продължи да говори каквото му дойде наум, за да прикрие любопитството си.
— Натали, която дойде да ме види, току-що е срещнала вашата жена, господин Жордан.
— Да — обясни младото момиче, — тя зави по улица „Фейдо“. О, как тичаше!
Нейният баща й разрешаваше да ходи където си иска, имаше й пълно доверие, както сам казваше. С основание разчиташе на нейното добро поведение, защото всъщност тя беше много сдържана, твърдо решена сама да устрои своето щастие, и затова не искаше да опетни с никаква глупост толкова отдавна подготвяния брак. Тази усмихната девойка с тънка талия, големи очи и хубаво бледо лице беше упорита егоистка и обичаше само себе си.
Жордан, който се изненада и не можеше да разбере, извика:
— Как по улица „Фейдо“?
Той нямаше повече време да разпитва, защото Марсел влезе задъхана. Веднага я заведе в съседния кабинет, но там завари редактора по съдебните въпроси и затова отидоха да се уединят на една пейка в дъното на коридора.
— Е, какво?
— Ами, мили мой, готово, само че не ми беше много леко.
Той беше доволен, но забеляза, че е нещо огорчена; тя бързо му разказа всичко на тих глас, въпреки че се бе зарекла да скрие известни подробности, обаче от него не можеше да има тайни.