По-късно разказваха, че самият Гундерман тайно улеснил Сакар да закупи една стара сграда на улица „Лондон“, която последният имал намерение да разруши и на нейно място да издигне големия дом на своите мечти, двореца, в който сред разкош да настани предприятието си. Сакар беше успял да убеди управителния съвет и строителите започнаха работа още по средата на октомври.
В същия ден към четири часа, след тържественото полагане на основния камък, когато се намираше в редакцията на вестника, очаквайки Жантру, който бе отишъл да разнесе съобщението за тържеството в приятелските вестници, Сакар бе посетен от баронеса Сандорф. Най-напред тя бе попитала за главния редактор, после случайно попадна на директора на Световната банка, който любезно й предложи да отговори на всички въпроси, които я интересуваха, отвеждайки я в запазения за него кабинет в дъното на коридора. И там, още при първото грубо натискане тя му се отдаде на дивана като уличница, която предварително се е решила на приключението.
Но положението се усложни, така се случи, че госпожа Каролин, отишла на покупки в квартал Монмартр, дойде в редакцията. Понякога тя идваше така неочаквано, за да донесе някакъв отговор на Сакар или просто да научи новини. Впрочем тя познаваше Дьожоа, когато бе назначила, и винаги се спираше за минутка да поговори с него, поласкана от признателността, която той й засвидетелствуваше. Този ден, като не то намери в преддверието, тя се вмъкна в коридора и се сблъска с него, тъй като той се отдръпваше от вратата, пред която бе подслушвал. Сега това бе станало негова болест, той трепереше като от треска, прилепваше ухо към всички брави, за да открие тайните на Борсата. Само че това, което бе чул и разбрал този път, малко го бе смутило; и затова се усмихваше загадъчно.
— Той е тук, нали? — каза госпожа Каролин, като поиска да мине напред.
Дьожоа я спря и понеже нямаше време да измисли някаква лъжа, измърмори:
— Да, тук е, но вие не може да влезете.
— Как така да не може да вляза?
— Не може, той е с една дама.
Тя съвсем побледня, а той, който не знаеше нищо за отношенията им, намигаше и протягаше шия, като обясняваше с изразителна мимика приключението.
— Коя е тази дама? — попита тя с отсечен глас.
Нямаше никаква причина да крие името от нея, неговата благодетелка. Той се наведе до ухото й:
— Баронеса Сандорф… О, тя отдавна се върти тук.
Госпожа Каролин остана един миг неподвижна. В тъмнината на коридора не можеше да се види мъртвешки бледият цвят на лицето й. Сърцето й изпита такава остра и жестока болка, каквато не си спомняше да беше преживявала досега; именно смайването от тази страшна рана я сковаваше на място. Какво трябваше да направи сега, да разбие тази врата, да се нахвърли върху тази жена, да унизи и двамата със скандал?
И докато стоеше още така зашеметена, без да вземе някакво решение, до нея весело се приближи Марсел, дошла да вземе съпруга си. Неотдавна младата жена се беше запознала с нея.
— О, вие ли сте, скъпа госпожо… Представяте ли си, че ние отиваме на театър тази вечер! Това е цяла история, но няма да ни струва скъпо… Защото Пол е открил някакъв малък ресторант, където се гощаваме срещу тридесет и пет су на глава…
Присъединил се към тях, Жордан прекъсна жена си със смях:
— Две ястия, шишенце вино и хляб колкото си искаш.
— А след това — продължи Марсел — не наемаме кола, твърде е забавно да се прибереш пеш, когато е много късно… Тази вечер, тъй като сме богати, ще добавим бадемова паста за двадесет су… Пълен празник, голям гуляй!
Възхитена, тя си тръгна, хванала под ръка съпруга си. А госпожа Каролин, която бе излязла заедно с тях в чакалнята, намери сили да се усмихне.
— Приятно забавление — прошепна им тя с разтреперен глас.
После и тя си тръгна. Обичаше Сакар, отнасяше изненадата и болката си като някаква срамна рана, която не искаше да покаже.
VII
Два месеца по-късно, в един сив и мек ноемврийски следобед, госпожа Каролин се изкачи в стаята с чертежите веднага след ядене, за да започне работа. Нейният брат, по това време в Константинопол, където се занимаваше с голямото си дело по изграждане на железопътните линии в Ориента, я беше натоварил да прегледа всичките му предишни бележки от първото им пътешествие, а после да състави паметна записка, която да бъде нещо като историческо резюме на въпроса; така че от цели две седмици тя се мъчеше да се задълбочи всецяло в тази задача. Този ден беше толкова горещо, че тя остави огъня в печката да угасне и отвори прозореца, през който за миг, преди да седне, погледна в двора на Бовилие големите голи дървета, които изглеждаха виолетови върху фона на бледото небе.