Престанал да се владее, Делкамбр извика.
— Вие сте крадец и аз ще ви счупя главата, ако не се махнете оттук още в този миг.
Но и Сакар се разгневи. Като обличаше панталона си, той му възрази:
— О, така ли казвате! Досаждате ми в края на краищата! Ще си отида, ако искам… Не сте вие, който ще ме уплашите, драги мой!
А когато обу и ботинките си, той решително тупна с крака по килима, като каза:
— Ето сега съм стъпил здраво на краката си, оставам.
Задъхан от ярост, Делкамбр се приближи, насочил към него мутрата си.
— Мръсна свиньо, измитай се веднага!
— Не преди тебе, дърти развратнико!
— Ами ако те плесна по лицето!
— Аз пък ще те ритна, където трябва!
Лице срещу лице, озъбили се един на друг, те лаеха. Самозабравили се, загубили възпитанието си пред този източник на мръсна похотливост, който си оспорваха, висшият магистър и финансистът започнаха да се ругаят като пияни каруцари с отвратителни думи и с все по-голямо ожесточение се обсипваха един друг с мръсотии като с храчки. Гласовете им прегракваха, пяна се появи по устата им.
Седнала на стола, баронесата продължаваше да чака единият от двамата да изхвърли другия навън. И успокоена вече, тя подреждаше бъдещето си, смущавана само от присъствието на камериерката, която предполагаше, че стои зад вратичката на тоалетната, останала там за развлечение. Това момиче наистина беше проточило врат и с удоволствие се кикотеше, като чуваше как господата си казват отвратителни думи; двете жени се забелязаха — господарката свита гола, слугинята права и изрядна, с малка плоска яка; и те си размениха огнени погледи, изпълнени с вековната злоба на съперничеството, защото голите графини по нищо не се различават от голите краварки.
Но и Сакар бе видял Кларис. Той бързо завършваше обличането си и като слагаше жилетката си, изруга в лицето Делкамбр, после като вмъкваше ръка в левия ръкав на редингота си, подхвърли друга ругатня, а при десния ръкав намери други и други ругатни — плискаше ги като из ведро, много бързо. И накрай, изведнъж, за да завърши, извика:
— Кларис, я елате!… Разтворете вратите, отворете прозорците, за да може цялата къща и цялата улица да чуят! Господин главният прокурор иска да се знае, че е тук — аз ще помогна да се изпълни желанието му.
Побледнял, Делкамбр отстъпи назад, като го видя, че се отправя към един от прозорците, сякаш искаше да го отвори. Този отвратителен човек, който не се страхуваше от скандал, беше напълно способен да изпълни заканата си.
— Ах, подлецо! Подлецо! — прошепна магистърът. — Хубава двойка сте вие с тази курва. Оставям ви я…
— Така, така, махайте се! Никой няма нужда от вас… Поне сметките й ще бъдат изплатени, тя няма вече да се оплаква от бедност… Чакайте, не искате ли шест су за омнибуса?
При тази обида Делкамбр се спря за миг пред прага на тоалетната. Той отново бе изправил високата си слаба снага и по бледото му лице личаха дълбоките бръчки. Протегнал ръка, той се закани:
— Кълна се, че вие ще ми платите за всичко… О, аз ще ви намеря където и да сте, пазете се!
После той изчезна. Веднага след него се чу шумолене от побягнала фуста: камериерката, страхувайки се от обяснения, бързаше да се измъкне, развеселена от добре изиграния фарс.
Все още разтърсен, трополейки с крака, Сакар отиде да затвори вратите и се върна в стаята, където баронесата продължаваше да седи като закована на стола. С големи крачки той започна да се разхожда, хвърли в камината една отскочила главня и едва тогава, когато я видя в това необикновено положение, така леко покрита с полата върху раменете, любезно се обърна към нея:
— Хайде, облечете се, скъпа моя… И не се вълнувайте. Глупава история, но няма нищо, съвсем нищо… Ще се видим отново пак тук другиден, за да се разберем, нали така? Аз трябва да побързам, имам среща с Юре.
И когато най-сетне тя облече ризата си, той си тръгна, като й извика от преддверието:
— Преди всичко, ако купувате от италианските, никакви глупости! Не ги вземайте без премия.
По това време, в същия този час, госпожа Каролин, навела глава над работната си маса, ридаеше. Безочливият донос на кочияша, тази измяна на Сакар, която отсега нататък нямаше да забрави, пробудиха в нея всички съмнения, всички опасения, които бе искала да погребе. Тя си бе наложила да гледа спокойно и с надежда на работите на Световната банка, станала съучастничка от заслепение в нежността си и от незнание на това, което не й казваха и което не търсеше да узнае. Обаче сега тя съжаляваше, изпитваше жестоко угризение на съвестта си, че бе писала на брат си онова успокоително писмо след последното общо събрание; защото сега, когато ревността отново й отваряше очите и ушите, тя знаеше, че нередностите продължават и непрекъснато стават по-значителни — сметката на Сабатани се бе увеличила, дружеството все повече и повече играеше с това подставено лице, без да се говори за големите и лъжливи реклами, за основите от пясък и кал, върху които издигаха тази огромна фирма, чийто бърз, почти чудотворен възход повече я плашеше, отколкото радваше. Най-много я ужасяваше голямата бързина, този непрекъснат галоп, с който караха Световната банка да препуска като машина, претъпкана с въглища, поставена върху дяволски релси, докато всичко не загине и не хвръкне във въздуха при последния взрив. Тя съвсем не беше наивна, нито глупачка, която могат да излъжат; макар и да не разбираше от техниката на банковите операции, на нея й бяха съвсем ясни причините за това пренатоварване, за това разпалване, предназначено да опиянява тълпата, да я въвлича в този заразителен, лудешки танц на милионите. Всяко утро беше длъжно да носи повишение, трябваше постоянно да се внушава вяра във все по-голям успех, във величествените гишета, в магическите гишета, които попиваха потоци, за да изливат реки, океани от злато. Трябваше ли да мами своя беден, доверчив брат, когото бяха съблазнили и увлекли, и да го изостави в тази вълна, която застрашаваше да удави всички един ден? Беше отчаяна от бездействието и безсилието си.