Клеър не се колебала дълго и още на следващата седмица започнала работа в „Кларион“. Днес, няколко месеца по-късно, тя с удоволствие си даваше сметка, че тиражът е скочил с цели две хиляди бройки след постъпването и, въпреки мрачната прогноза на Харман, според която след две години от „Кларион“ няма да има и следа.
Хората в редакцията я приеха без обичайната си апатия. Една от причините за това беше фактът, че във Феървю не бяха останали кой знае колко хубави момичета и Клеър беше приятна изненада за тях.
Тя беше мургава красавица с буйна черна коса и живи очи, а в работата си се проявяваше като самоуверена и умна професионалистка, на която всичко се отдава с лекота.
Главният редактор Сам Тренч моментално я оцени, тъй като цял живот бе търкал столовете на различни вестници. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да усети добрия репортер — така познавачите различават състезателния кон от обикновеното работно добиче.
Тренч беше тъжен и лишен от илюзии възрастен мъж. В годините на разцвета той се гордееше с работата си, гордееше се и с Феървю. А днес виждаше не само пукнатините във фасадата на градчето, но и тези в самото издание.
Ненавиждаше Бентънвил, ненавиждаше дълбоката му антисоциална същност и стремежа към бързо забогатяване на неговите жители, които съсипваха градчета като Феървю.
Бентънвил богатееше и се разрастваше прекалено бързо, със същите темпове се корумпираха и обществените му институции. Тренч знаеше добре, че корупцията беше проникнала дълбоко в политическата му система, че шепа влиятелни хора държат полицията в свои ръце, а самите те пък са в ръцете на могъща организация, която измъква огромни печалби от хазарта.
В Бентънвил имаше стотици игрални домове, на практика нямаше магазин без две-три игрални машини в ъгъла. Комар играеха всички, дори децата. Парите в обращение представляваха пълноводна река, а организацията правеше необходимото да разпалва хазартната страст у хората.
На върха на тази пирамида стоеше един мъж на име Тод Корис. Пряко подчинени на Корис бяха двайсетина безскрупулни личности, които имаха задължението да контролират игралните автомати и да събират данък „закрила“ от всички, които бяха достатъчно богати, за да бъдат изнудвани. Не на последно място сред тези задължения беше ежедневното „изтръскване“ на определен процент от печалбата на игралните домове в града.
Сам Тренч знаеше, че Корис е марионетка, зад която се крие истинският бос на рекета. Името му беше Вардис Спейд и това беше всичко, което се знаеше за него. Никой не знаеше откъде се е появил, никой не знаеше къде живее, никой не беше виждал лицето му.
Спейд закръгляше доходите на всички служители в полицията и великодушно позволяваше на местните политици да споделят част от печалбата му. Опозиция нямаше. Сам Тренч направи опит да атакува открито системата за хазарт в Бентънвил, но съответният брой на „Кларион“ беше конфискуван и унищожен от бандите на Корис. И Сам не посмя да опита отново.
Малко след пристигането си Клеър поиска да пусне серия от материали за хората, които дърпат конците на хазарта, но Сам твърдо й се противопостави.
Корис беше кратък и ясен относно позициите на „Кларион“.
— Не си пъхай носа в работите на Бентънвил и никой няма да те закача — изръмжа по телефона той. — Но ако в парцала ти се появи дори един ред срещу нас, ще имаш възможност да се порадваш на хубавичък пожар! — После затръшна слушалката и лиши Сам от възможността да го увери, че неприятности няма да има.
Новините се раждаха в Бентънвил, Феървю бе напълно лишен от тази привилегия. По тази причина Клеър и Ал Барнс пътуваха непрекъснато до съседния град, пъхаха се насам-натам и се връщаха с пълна торба интересни истории.
Сам прочиташе материалите им, след което ги захвърляше в кошчето.
— Май искате тая къща да пламне, а? — беше неизменната му забележка.
В крайна сметка репортерският екип на „Кларион“ все пак получи възможност да напише своя материал за организацията на хазарта в Бентънвил. Дори нещо повече — взе пряко участие в окончателния разгром на тази организация. Но поредицата от събития преди това не показваше с нищо, че предстоят прояви на грубо насилие, че немалко хора ще намерят смъртта си преди окончателното спускане на завесата.
Ако не беше Лорели — дребна мошеничка, Хари Дюк никога не би си направил труда да се заинтересува от аферите на Белман, собственик на един от нощните клубове в града. А ако не беше Хари Дюк, никой не би разбрал, че Тимсън е убит. От друга страна, ако не беше една случайно подхвърлена забележка, Вардис Спейд положително и до днес би управлявал града с желязна ръка.