— Открих… И не бих рискувал да тръгна направо през полето… Имат няколко автомата там. По какво стрелят според теб?
— Стрелят от шубе! — изсмя се трети глас. — Нека си хабят патроните, на нас какво ни пука!
Дюк направи знак на Келс да остане в тревата и предпазливо се надигна на колене. Бяха петима, скупчени край някаква кола. Държаха пушки в ръцете си и гледаха по посока на къщата в далечината.
— На куп са — приклекна Дюк. — Петима.
Келс беззвучно се усмихна и притисна приклада на автомата в бедрото си. Изправиха се едновременно на крака и Дюк възбудено извика:
— Давай!
Облегнат на бруствера, Кейси видя как в далечината проблеснаха светкавици, последвани от дълги автоматични откоси. Присви очи и загрижено се попита какво ли става там.
Двадесет и седма глава
— Не караш накъдето трябва — отбеляза Джо, когато Лорели свърна по пътя за Бентънвил.
— Карам към дома — отвърна тя. — Имам неща, на които държа, и възнамерявам да си ги прибера, независимо дали съм станала богата, или не!
— Не бъди глупачка! — извика Джо и се изправи в седалката. Главата му болезнено пулсираше, пареща болка пробягваше по ръката му, чак до рамото. Имаше чувството, че по кожата му пълзи една от онези малки коли играчки, които се навиват с пружина. — Обръщай и карай към границата на щата!
— Говориш глупости — отвърна Лорели и натисна педала докрай. Колата зафуча с пълна скорост по пустия път. — Разполагаме с достатъчно време. Да не би да мислиш, че Дюк ще се оправи за пет минути с онези типове?
Джо се мръщеше от болка при всяко подрусване. Раната на ръката все повече го тревожеше. Съзнанието му се замъгляваше, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Парите бяха у Лорели и това съвсем не го караше да се чувства спокоен. Стане ли нещо с него, тя положително ще го зареже и ще изчезне сама.
— Хубава машинка! — промърмори тя, когато стрелката на километража скочи на сто и четирийсет. — Ама как само преметнахме Дюк, а? Браво на теб, Джо! За момент си помислих, че няма да успееш, но ти се справи страхотно!
Джо само изпъшка. Болката в ръката му беше толкова силна, че започна да му се вие свят. Свит на седалката, той мислеше единствено за парите. Петстотин хиляди в ценни книжа. Знаеше на кого да ги занесе. Едва ли щеше да получи повече от половината в брой, но и четвърт милион са много пари… Хвърли кос поглед към Лорели и устата му се сви. Няма да е лошо да се отърве от нея. Една жена ще му бъде голяма тежест, особено ако го погнат ченгетата. А Лорели имаше неприятното качество да привлича униформените, които се лепяха за нея като мухи на мед.
Но болката в китката беше ужасна, той си даде сметка, че не е в състояние да разсъждава и да крои планове. Най-важното нещо сега беше да прекосят границата на щата. В душата му заклокочи глуха ярост. Ако не беше зле, Лорели никога не би и помислила да се връща в Бентънвил.
— Какво толкова искаш, че се връщаш там? — попита на глас той.
— Искам си дрехите и бижутата! — отвърна тя и пълните й устни се свиха в упорита гримаса. — Защо да ги губя, когато имаме достатъчно време да ги вземем?
— Нямаме никакво време! — избухна Джо. — Всяка загубена минута е скъпа!
— Май си изпускаш нервите — погледна го любопитно тя. — Я се стегни! Какво ти става, болен ли си?
Той стисна зъби и се облегна на седалката. Кръвта нахлу в главата му, пътят и светлите петна на фаровете се сляха в размазано петно пред очите му. Стисна клепачи и се вкопчи в ръчката на вратата. Имаше чувството, че пропада в дълбока пропаст.
— Почти стигнахме — обади се след известно време Лорели. Завъртя волана, напусна главната улица на града и няколко минути по-късно спря пред къщата на Шулц.
Главата на Джо малко се проясни. Очите му проследиха Лорели, която пъргаво изскочи от колата, ръката му бавно отвори дясната врата. Стъпи на земята, но краката му се подгънаха. Положително щеше да се просне на земята, ако в последния момент не беше успял да се вкопчи в дръжката. Ароматът на цъфналите цветя в градината на Шулц го замая.
Лорели се приближи и хвана ръката му.
— Но какво ти става? — нетърпеливо попита тя. После се взря в лицето му, видя, че е на прага на припадъка и очите й окаменяха. Джо вече не може да й бъде от полза, поне засега, помисли си тя. Сега е времето да го зареже и сама да се погрижи за себе си.
Джо сякаш прочете мислите й и се вкопчи в нея.
— По-добре не се отдалечавай от мен! — дрезгаво промърмори той. — Чака те голяма изненада, ако си решила да ми извъртиш някой номер!