Кафето е черно и, противно на всеобщата мълва — вкусно и ако го искаш au lait, човекът зад тезгяха сипва малко мляко в медена кана, пуска пара върху него с ръмжащ и хрипав звук и поднася кафето ти с пухкава пяна.
Когато стигаш до малкото ресторантче, откриваш, че четиримата герои не са там, затова решаваш да удължиш още малко екстаза от намирането на място, където да обядвате и се спускаш бавно надолу към реката.
Ако е пролет, кестените са отрупани с розови и бели цветове и макар момичето ти никога преди да не е идвало в Париж, при всички случаи е чело за тези прословути парижки кестени достатъчно много, за да не се налага да казваш каквото и да било за тях. Но ако е късна пролет, тези цветове се стелят като плътни килими покрай тротоарите и се вдигат на розови и бели облаци след всеки преминаващ автомобил, а младите момичета се носят по улиците под шарената сянка на път за първото си причастие с развети бели воали като фини, нежни булки със смели очи.
По каменните парапети на реката стоят завързани петролните шлепове и яхтите, които само трябва да плащат на града номиналния наем, за да могат после да се перчат с най-привлекателния адрес на света: река Сена, малко по-нагоре в източна посока от Понт Александър III.
Минаваш покрай Гран Пале, където се правят големите изложби и откъдето започна скандалът на Салон д’Отом, когато няколко пропагандни рисунки, направени от комунисти, бяха изложени, после свалени, после изложени отново и си спомняш ясно една от тях, наречена: „Доброто здраве на другаря Торез“. Другарят Торез беше главата на френската комунистическа партия, който по онова време се лекуваше в Москва след сърдечен удар и на рисунката се виждаше група работници, ухилени по един и същи начин, които танцуват и засвидетелстват щастието си по всевъзможни начини, докато на преден план млада, румена жена държи вдигнат над главата си вестник, чиято заглавна страница оповестява възстановяването на другаря Торез и се чудиш на кого ли би могла да навреди тази рисунка, освен на самия другар Торез и то само в случай, че той беше художествен критик.
Преминаваш Понт дьо ла Конкорд и се взираш в Камарата на депутатите.
Струва ти се, че пред статуите йй стоят на пост десетки полицаи, като че ли депутатите очакват всеки момент вълна от граждани, завладяни от необузданото желание да гласуват, да се втурнат през портите. Вътре вероятно пада правителството и депутатите със сигурност произнасят речи, в които се обвиняват едни други за държанието си по времето на Мюнхен, или по време на подписването на Нацистко-Съветския пакт, или по време на окупацията, и левите и десните непрекъснато си отправят обиди, а после гласуват заедно против правителството при всяко негово предложение. Депутатите, насядали по червения си кадифен амфитеатър съвсем не приличат на нашите спокойни, оядени конгресмени. Те изглеждат дребнички, пъргави интелектуалци, готови да скочат да се бият всеки момент и в отношението им един към друг се забелязва съзнателно подтискано раздразнение, каквото би имало между хора, заседнали между етажите в асансьор от доста дълго време. Спомняш си думите на един твой приятел французин за тогавашния премиер: „Ако този човек успее, ще трябва да накара французите да ядат по-зле следващата година. Всеки може да се измъкне със следвоенния режим в Англия. Но за да направиш това във Франция, се изисква характер.“
Точно в тази Камара Клемансо, когато бил премиер, излязъл с едно от най-ободряващо искрените изказвания, направени някога от държавен глава: „Аз съм против всички правителства — изръмжал той. — Включително и против своето.“
Чудиш се докъде ли би стигнал в някоя американска предизборна кампания с такива изявления.
Застанал така, по средата на града, пред дома на изпадналата в беда демокрация, взиращ се в огромния каменен площад „Конкорд“ оттатък моста, можеш да поемеш хиляди различни примамливи посоки. Обед е, затова по улиците няма кой знае какво движение, тъй като в часовете между 12 и 2 Париж обявява повсеместно примирие с работата. Не би се учудил, ако научиш, че подземният свят има негласно споразумение с полицията да не обира граждани и да не се избива помежду си по обедно време.