От другата страна на моста има един ресторант, където всяка година на обед се събира жури, за да присъди наградата Гонкур на най-добрия роман от млад автор през годината. След като си прочел за този награден обед във вестниците, можеш да отидеш на следващия ден в същия ресторант, следвайки интелигентното предположение, че което и да е място, достатъчно добро за десетима преуспели френски писатели на средна възраст, заслужава да бъде почетено и от теб.
Или пък можеш да се поразходиш надолу покрай реката и да минеш покрай Академията за изобразителни изкуства, която е отговорна за толкова много хубави картини, тъй като почти всеки добър френски художник е учил там по някое време и е напускал ругаейки, за да наруши впоследствие всеки един принцип, на който са го учили зад нейните стени. А ако продължиш още по-надолу по реката, можеш да отидеш в един ресторант на ъгъла на площад „Сен-Мишел“, където да седиш до огромните прозорци на втория етаж и да наблюдаваш Нотр Дам отатък реката, докато ядеш дива патица в пикантен сос или можеш да отидеш до ресторанта на Ки дьо ла Турнел, чиито стени са украсени с буркани туршия и снимки на борци, които се мятат във въздуха. По пътя можеш да зяпаш по картините във витрините или да се мотаеш около щандовете за книги и да разглеждаш уж забранени списания, издадени по време на Окупацията, или да си купиш картичка, на която с изящни букви е отпечатано поетическо обръщение от Виктор Юго към Париж, част от което звучи по следния начин: „Градовете са библии от камък. В този град няма нито едно кубе, покрив или тротоар, който да не носи послание за съюзяване или сдружаване и да не дава урок, пример или съвет. Нека всички хора от целия свят посетят тази тържествена азбука на паметниците, на гробниците и на трофеите, за да познаят мира и да забравят значението на думата «омраза». И нека му повярват! Защото Париж е доказал себе си. Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това! Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“
Докато обядваш си спомняш, че Виктор Юго е казал още: „Париж е тавана на човечеството“, след което бил принуден да избяга и да прекара 18-е години от властването на Наполеон III на островите Джърси и Гернси.
Когато най-сетне се върнал, започнали да кръщават площади и улици с името му и не са спрели и до ден днешен. Парижаните като че ли имат навика да изпращат в изгнание героите си или да ги обезглавяват, след което да компенсират за това си държание с улични табели. Волтер предвидливо прекарал доста голяма част от живота си в Германия и Швейцария и когато дошъл момента парижани да го погребат в Пантеона, открили, че сърцето му липсва. Според мълвата то било забутано в някакво чекмедже, продадено от вехтошар. Дантон заплатил с главата си за нещата, които направил в Париж, но Париж я заменил с бронзова статуя в цял ръст на площад „Одеон“. Бедният Кубер, който рисувал женската гръд така добре, свалил статуята на Наполеон от пиедестала йй в колонадата „Вандом“ по време на Комуната, като изтъкнал аргумента, че тя е едно войнствено, неестетично творение.
Впоследствие, когато правителството се сменило, той бил хвърлен в затвора и принуден да се превърне в художник на плодове и зеленчуци, защото не допускали моделите му в килията. А още по-късно правителството поискало от него да плати за реконструкцията на паметника, която щяла да възлезе на 323 000 франка. Картините му били конфискувани като първоначална вноска и, при това положение, той избягал в Швейцария, където останал до смъртта си и сега, естествено, има улица „Кубер“ в Паси.
Предоволен от обяда, възхитен от виното и щастлив, че няма шанс да огладнееш в близките шест часа, напускаш ресторанта с момичето си под ръка и се отправяш към Рю дьо Сен, където малките картинни галерии, антикварните магазинчета и месарниците стоят рамо до рамо. Върху мраморните тезгяхи на месарите има чучулиги в клетки, а на откритите витрини на магазинчетата им висят в редица вързани за краката, с увиснали глави и разперени крила, заклани яребици и диви гълъби, а месарите, нахлузили дебели пуловери и бели престилки, изглеждат зачервени и премръзнали и потриват ръцете си цяла зима.
Купуваш си кутийка за енфие, преценяваш наум няколко сребърни украшения, пазариш се за някакъв свещник, забелязваш влиянието на Пикасо върху всички и влизаш в малка галерия, в която има vernissage на платната на млад художник — специалист по пейзажите на самотни, облени от лунна светлина, студени стени около запуснати, нереални пристанища. Малкото помещение е препълнено с хора, които не обръщат никакво внимание на картините, но всички говорят усилено, а младият художник стои сам в един ъгъл и изглежда самотен, облян от лунна светлина и изоставен.