Отдалечаваш се от музея на Роден и спираш такси пред бронзовите топове от войните на Наполеон и двата танка от нашата война, които стоят пред сградите на Площада на инвалидите. Тъй като си на вълна музеи, казваш: „Лувъра“ и шофьорът подкарва бясно към Десния бряг.
Колата е модел от 30-е и мирише на 20-годишна кожа и на парфюма на дамата, която току-що е била откарана до някоя огромна къща, близо до територията на Пруст — Фобур Сен-Жермен. Шофьорът се хвърля в уличното движение като малко момче, което се бухва в купа сено от втория етаж на плевня и бълва ръмжейки такива ругатни към останалите водачи, каквито биха започнали кръвна вражда в Тенеси.
Регулировчиците, които подминавате на ъглите, ви махват припряно да карате по-бързо и кръвта ти направо се смразява, когато профучавате покрай велосипедисти, пешеходци и дами с бебешки колички. Задминават ви мотоциклетисти със съпругите си, залепени за гърбовете им — и двамата нахлузили подплатени метални каски, като че ли си представят всеки път, преди да излязат по улицата, с жизнерадостен песимизъм как ги блъскат така, че да паднат на главите си поне веднъж. Елегантно облечени бизнесмени се носят плавно върху малките си веспи, с куфарчета между крака и миниатюрни пластмасови предни стъкла, завързани за челата им.
Има една цинична шега, която шофьорите често повтарят за закона на уличното движение в Париж: „Да блъснеш пешеходец на улицата — това е спорт. Но да го блъснеш на clous е садизъм.“ Clous са пешеходните пътеки между два тротоара, белязани с малки метални изпъкналости и имаш чувството, че много пешеходци са срещнали смъртта си в тези измамни убежища. Някъде си чул мрачната апокрифна статистика, че един от всеки 12 шофьора в Париж е убил човек на улицата. Като пешеходец, парижанинът е така любезен и възпитан, както всеки друг гражданин по света. Но качен на превозно средство, той е безпощаден. Спомените от времето на Бурбон, когато каляските на благородниците изтрополявали без предупреждение по тесните улички и прегазвали бедните пешеходци, попаднали на пътя им, изглежда се изличават от съзнанието на един парижанин веднага щом усети кормило в ръцете си.
Докато профучава по Моста на Александър III, шофьорът се оплаква от вечните врагове на таксиметровите шофьори по целия свят — полицията.
Тук полицията изглежда е предложила таксиметровите шофьори да се подлагат на преглед всеки пет години, за да се опредили дали са годни да продължат да упражняват професията си. „За мен това не е нищо — казва той. — Аз съм млад. На 50 години съм. Ами колегите ми на по 80, които са започнали да карат двуколки преди 60 години и не могат да правят нищо друго? На тях не са им останали нито черни дробове, нито очи, нито бъбреци. Как ще изкарат тоя преглед? Това е нечовешко.“
Не ти остава нищо друго освен да се съгласиш и да се молиш безмълвно 80-годишните ветерани таксиметърджии, които все още се трудят в занаята си, да предпочитат квартали, които рядко посещаваш.
В музея категорично отказваш да направиш пълна обиколка, защото след нея излизаш зашеметен, капнал от ходене и завеян някъде из плячкосаните векове. Отправяш се чинно към „Мона Лиза“ — момичето ти иска да я види, — но си виждал толкова много репродукции и си чел толкова много за картината, че усмивката зад стъклото, преградено с малко кадифено въженце, ти изглежда като слабо, неясно сияние, едва проникващо иззад мъглата от асоциации.
Оставяш големите картини за някой друг път, защото те превъзхождат Франция, надминават Париж и заставаш пред огромните платна на Дьолакроа, изобразяващи битки, отекващи все още в гласовете на всички френски генерали, които продължават и днес да произнасят думите „Слава!“ и „Атака!“ Гледаш ярките цветни униформи, красивите кълбета дим, конете, вдигнали се на задни крака и чистата нереална смърт и съжаляваш за изчезването на меча и коня от бойните полета, за откриването на камуфлажните костюми в сиво и каки и за вездесъщото присъствие на фотографи в нашите войни.
Излизаш от Лувъра, минаваш покрай Жана д’Арк — златна на позлатения си кон — и влизаш в най-любимия си музей в целия свят — музея „Жю де Пом“, където са събрани великите импресионисти и където, дори и в най-мрачния и дъждовен следобед сякаш слънчева светлина струи от стените. Тук Сезан, Реноар, Моне, Мане, Дега и Писаро съобщават на всеослушание, че въздухът е прекрасен за дишане, че жените са красиви, че храната е вкусна, че виното е великолепно за пиене и че светът, независимо дали си на парижка улица, или в градина на Шату, или в някое село на Юга, е място, в което си струва да се живее. В тази малка, чиста сграда, през чиито прозорци долита рева на уличното движение и шума на оживения площад „Конкорд“, намираш една здрава и вкусна поправка на нашето време и един мощен антидот на самоубийството.