Много от картините са истински шедьоври, но има две, пред които би могъл да стоиш цял живот. Едната е огромната, палава „Dejeuner sur l’Herbe“ на Мане, със спокойните, брадати господа, удобно разположили се под дърветата на пикник и високото, великолепно, голо момиче, което те гледа смело от платното в стряскащ контраст с напълно облечените си приятели джентълмени. Момичето сякаш казва: „Виждате ли нещо нередно? Аз не виждам.“ И над всичко това витае една леко подигравателна атмосфера на задоволство, здраве и разгулна невинност, която кара всичките пикници през живота ти да изглеждат отчайващо непълни.
Другата картина е на Дега и на нея има просто две жени, които гладят.
И двете са млади, с чорлави коси и здрави, пълни ръце. Едната от тях се протяга и прозява, но и двете са осветени от някаква странна розово-златна късноследобедна светлина и от всичко извира такава радостна прослава на домашното, свещено, чувствено ежедневие, че когато излезеш отново на улицата, хората от втората половина на двайсети век, които гъмжат наоколо, ти изглеждат непростимо вяли и сиви.
Спираш се на ъгъла, поглеждаш към църквата на Мадлен и се поздравяваш, че си в град, където има копие на Партенона, заобиколено от сергии за цветя и кулинарни магазинчета. Отправяш се към „Хедиард“
— най-известното от тях, което не е мърдало от мястото си от 1851-а и от което се разнасят пикантни аромати и си поръчваш кошница мандарини и килограм сладки картофи, които са рядкост в Париж, и едно авокадо, което едва ли ще видиш по пазарите, и буркан черен английски мармалад, и малък, сух салам с подправки, и един огромен буркан сладки, задушени къпини, и малко мариновани коренчета джинджифил.
Тръгваш по улица „Фобур-Сен-Онор“, което е доста опасно място, ако си с младо момиче във всички дни, освен неделя, когато магазините са затворени, защото тук се намират едни от най-скъпите витрини в света.
Възхищаваш се на едно полирано дамско седло, на чифт сребристи шпори, на едно велурено сако и на копринен шал, върху който са изрисувани флаговете на древни барони, и на чифт фини памучни чорапи с багети по-прекрасни от най-прекрасните, които би се осмелил да носиш някога и минаваш покрай Британското посолство, където стражите с червени ленти около шапките, стоят мирно и изглеждат по британски дисциплинирани.
Казваш на момичето си, че ако е богато, може да се облича в Париж по-изискано, отколкото във всеки друг град по света, но ако не е, ще се почувства много по-добре в който и да е голям магазин в Съединените Щати, защото във Франция липсва масовата продукция на красиви дрехи, което е подаръкът на Седмо авеню за Америка и което кара американките от всички класи да изглеждат така елегантни. Но обещаваш да се свържеш с някой, който познава някоя, която шие дрехите си при известен имитатор, за когото манекените от няколко прочути модни къщи измъкват тайнички модели и който, без никакви угризения ще ти направи точното им копие за по-малко от една трета от цената на оригиналите.
Предупреждаваш момичето си също така да внимава с френските обувки, защото всички американски жени, които познаваш непрекъснато се оплакват, че френските крака са по-различни от американските и си виждал как болка се изписва на лицето на американката, излязла от магазина на френски обущар, когато йй предложиш да повървите няколко отсечки до театъра.
Чудиш се дали да не отидеш до Музея на модерното изкуство на върха Шело, където има изложба на мексикански художници. Този музей е пълното отрицание, стъпка по стъпка, на всяко мацване на четката, който си видял в „Жю де Пом“. Там всичко е огромно, изкривено, трагично, грубо, непокорно. Там чудовищна изрисувана фигура с глава, която не е човешка, но изглежда сякаш е направена от плът, превърнала се в камък, протяга две гротескни ръце в агония, молба, заплаха.
За да уравновесиш емоционалния баланс, завеждаш момичето си в моден салон, където известен моделиер прави последна репетиция на новото си шоу преди тържественото откриване на следващия ден. Дошъл си по-рано, затова, настанен удобно в прясно боядисаната, продълговата зала с тясна, вдигната платформа по средата, наблюдаваш как се пълни с шефовете на различните отдели, жените, които отговарят за купуването на платове, жените, които отговарят за шапките, жените, които отговарят за кожите, les vendeuses. Около входовете са застанали шивачките, скромни, подобни на птици, за да наблюдават парада на блестящите си сестри.