Собственикът-моделиер излиза на подиума и всички стават като военни кореспонденти, отдаващи чест на генерал с три звезди по време на прес-конференция. Той изнася малка елегантна реч, в която възхвалява хората, работили с него за лоялността им в миналото и изразява увереността си за лоялността им и за в бъдеще. Препоръчва на всички да обърнат внимание на елиптичния мотив на полите този сезон и им напомня, че това, което се е наричало сурова коприна миналата година, ще бъде soie sauvage или „дива коприна“ тази. Чува се леко нервно шумолене, докато всички се молят моделиерът, който дава хляб в ръцете им, да не е загубил стила си и този път.
Навсякъде из модния квартал, където има къщи на моделиери — по авеню Монтен, по авеню Джордж V, на площад „Вандом“, във всички тези оживени, изнервени заведения, в които Париж издига, два пъти всяка година, най-блестящите паметници на лекомислието — се разиграва една и съща сцена тази седмица.
Излиза първото момиче и тръгва бавно по подиума с онази арогантна походка, която е струвала толкова много пари на толкова много мъже и шоуто продължава нататък, прекъсвано от време на време от аплодисменти за някоя рокля.
На едно хубаво черно момиче никой не ръкопляска, макар дрехите по нея да са не по-лоши от тези по другите. „Тя вече не «котира» дрехите — прошепва жената до теб. — Миналата година я аплодираха непрекъснато.
Но сега ще се омъжва. Нейният годеник йй подари пръстен, достатъчно голям, за да задави кон и тя вече не е заинтересована.“
На подиума излиза момиче с прост син костюм и жената до теб казва:
„Това ще се хареса на буржоазията. Буржоазен костюм е, затова сме го сложили на момиче с буржоазно лице.“
За момент се чувстваш щастлив, че не си момиче, щастлив, че не си французойка, щастлив, че не си модел в касапската атмосфера на големите модни къщи.
После се появява закръглено девойче с лъскав бял костюм на тънки ивици и жената до теб казва: „Това е за испанците.“
„И за южноамериканците“ — добавя жената до нея.
„И за португалците“ — обажда се някаква дама от залата.
Има общо седем момичета, които трябва да покажат сто и десет костюма за час и половина и в съблекалните трескаво се закопчават ципове и копчета, но закъснения няма и всяко от тях излиза плавно — блестящо и перфектно облечено, без да се задъхва, като жив упрек към хилядите съпруги, които карат мъжете си да чакат последния горчив половин час, преди да са готови за вечерта.
Последният тоалет, който виждаш, преди да си тръгнеш, е вечерна рокля — бяла, със стъклени висулки, наредени в блестящи диагонални линии по полата и гърдите. Момичето, което я носи е стройно и русо, с диадема в косите и високо колие от перли около врата и в царствената си, екстравагантна, свръхмодерна, леко смешна рокля блести така, както трябва да блестят принцесите, което рядко става и искрено се надяваш, че не живее в малка разхвърляна гарсониера на Левия бряг с пропаднал фотограф пияница, който прибира парите йй и задява приятелките йй.
А сега трябва да отидеш на коктейл или по-точно на нещо като домашно празненство за един нов апартамент, в който твой приятел е чакал да се настани с години и чиито собственици услужливо са починали наскоро. Предишният му апартамент, който се намира на горния етаж, имал само три стаи, а този има четири. Всъщност му трябвали пет.
Апартаментът на по-долния етаж е петстаен. Приятелят ти се интересува любезно от здравето на наемателите му и се зарежда с търпение за следващите 15 години.
На коктейла има скъп джин, внос от Англия, което показва, че домакинът се отнася сериозно към гостите, които е поканил. Хората стоят на групички и пушат френски цигари, които карат устата ти да мирише на малък индустриален град след половин кутия. Трима-четирима от гостите носят емблемата на Почетния легион, а един пълничък, интелигентен на вид адвокат защитава старата практика на дуелирането.
— Има спорове — казва той, — които не могат да се отнесат до съда и разрешаването им може да стане само с дуел. В противен случай продължават безкрайно като разни хора се колят едни-други по вечери и в офиси и карат всички наоколо им да се чувстват притеснени и отегчени. Дуелът играе ролята на точката в края на параграфа, а цивилизацията има нужда от такива точки.
В един ъгъл група французи разговарят.
— Американците — казва един от тях — могат да си мислят, че идват в Париж поради няколко причини — за да бъдат хора на изкуството, за да бъдат с неспокоен дух, за да бъдат млади, за да бъдат свободни, — но всъщност всички те идват тук като едно и също нещо. Идват като археолози. Идват, за да изучават древността. Никой не идва в днешния Париж, защото Париж е град на миналото. Всички идват, за да посетят един Париж, който вече отдавна не съществува, освен в руините и спомените.