— Париж е единственият истински град — добавя друг. — Ню Йорк е четири села, събрани на куп, Лондон е индустрия, Рио де Жанейро е място, където имаш чувството, че трябва да се държиш като ученик в църковна институция. Всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден. Той е единственият град в света, който не е провинциален.
А един шейсетгодишен художник, който си спомня кариерата си и всички покани, които е приемал, казва:
— В Париж славата е едно телефонно обаждане.
Друг от гостите току-що пристига от някакъв коктейл, правен всеки месец от голяма издателска къща за авторите йй.
— Не беше трудно да познаеш чии книги не са се продавали този сезон — смее се той. — Бяха довели съпругите си и не се отлепяха от масата с ордьоврите.
— Нека ви обясня какво е нашето правителство — обръща се дребен, пълничък мъж с огромни очила към една американска дама. — То винаги пада и винаги е радикал-социалистическо.
— Има само една страна в света — казва някакъв журналист, — която е достатъчно богата, за да позволи на капитализма да съществува и това е Америка. Във Франция капитализмът не може да просъществува.
Всъщност във Франция нищо не може да просъществува.
Един красив, белокос политик, когото група млади интелектуалци са взели на мушка от известно време, става червен като рак и започва да се отбранява.
— Защо просто не си пиете Кока-колата и не престанете? Вие младите до един сте американци по душа. Всичко, което искате, е сигурност.
Представят директора на издателска къща на известен писател.
Директорът прави лек поклон и казва:
— Когато почувствате, че сте на ръба да изневерите на издателя си, разчитам, че ще дойдете да поговорим.
Елегантно облечена жена на възраст седи в един ъгъл, игриво преметнала ръка през рамото на известен млад писател.
— Скъпи — казва тя, — защо в книгите си не звучиш такъв, какъвто всъщност си — румен, забавен и здрав? Защо непрекъснато пишеш тези дълги, тъжни книги, пълни с saloperies на младостта, в които всеки спи с всички останали?
Тръгваш си, защото искаш да отидеш на театър и имаш точно толкова време, колкото да вечеряш преди завесата.
Отиваш в ресторанта срещу „Одеон“, където можеш да седнеш в остъклената тераса и да наблюдаваш оттатък малкото площадче театъра на Комеди Франсез в гръцки стил, чиито колони са осветени всяка вечер от великолепно театрално сини прожектори. Точно преди Освобождението в този ресторант можеше да срещнеш Жан Кокто и Кристиан Берард, брадат, със сивкаво-кафяв дългокосмест котарак в ръце. Тук също можеше да ядеш пухкава шоколадова пяна, направена от американски армейски шоколад, наличието на който без съмнение имаше доста общо с вечерните посещения на един усмихнат, охранен американски войник, който най-вероятно е бил сержант от стола.
Сега то е модерно и известно, затова е винаги пълно с хора и вътре се носи миризмата на рибена чорба и на любимите ти стриди — огромните fines de claires с вкус на море, презирани от епикурейците, почитатели на по-меките Belons и Marennes, които наричат les claires или Portugaise стриди на работническата класа. Келнерът за вината, който говори с почти неразбираем южен акцент, разнася със себе си тирбушон с крайно неприлична дръжка, но вината са добри, пък и е приятно да седиш, обърнал поглед към облените в светлина колони и да наблюдаваш учтивите хора, които отиват да гледат „Сирано“.
Ако „Сирано“ не те привлича особено, можеш да гледаш „Антигона“ или да си избереш между още десет подобни пиеси същата вечер, като централната тема на всички е рогатият съпруг, включително и една, в която рогатият съпруг е мировият съдия и осъжда на смърт за убийство мъжът, който по време на извършването му си лежал удобно в уютните прегръдки на съпругата на съдията. Последната пиеса естествено е предизвикала поток от писма от страна на мировите съдии, които се преработват и никога не получават това, което заслужават, затова безкрайно се самосъжаляват.
Дори можеш да видиш една пиеса, която първоначално била поставена в малък театър и постепенно станала известна предимно защото е комедия, в която не се говори за рогати съпрузи.
Можеш да видиш Молиер, или Расин, или Бернщайн, или Сартр, или Ануи, последният от които е нещо като едноличен тръст, който бълва непрекъснато на пръв поглед неизчерпаем поток от горчиви, хапливи, елегантни, лековато построени популярни пиеси, които се настъпват една друга по петите с такава бясна скорост, че за автора им се носи ревнивия слух, че пишел по цял ден всеки ден и когато завършел следващите 20 000 думи, веднага ги изпращал в театъра, за да се поставят.