— Имам един приятел, който работи във „Фигаро“. Той казва, че войната ще започне през септември. Какво мислиш, че ще се случи с Париж?
— Париж ли? — казва мъжът до нея. — Париж ще бъде пощаден.
— Защо?
— Защото Париж винаги го пощадяват — отговаря той и си поръчва едно кафе.
ВАРИАЦИИ
ТАКА… по този начин стояха нещата — или поне така изглеждаха — за един доста омаян наблюдател много отдавна. Мнозина от нас, които живееха там, си спомнят за този период като за добрите стари времена.
Униформите на армията, флотата и въздушните сили на Съединените американски щати, с всичките им добре познати военни отличия, можеха да се видят навсякъде, а НАТО, с неговите прославени американски командири, беше като едно успокояващо присъствие в града. Франция бе галантен и надежден съюзник, поне в пресата, а гарнизонната лавка в американското посолство демонстрираше щедростта на Новия свят като раздаваше кленов сироп, хладилници и безмитен бърбън на заслужилите войници и дипломати, както и на техните заслужили приятели.
Шарл де Гол беше застаряващ, недодялан генерал, който си пишеше в сбита проза мемоарите в едно мъничко, забравено селце на име Коломби-ле-Дуз-Еглиз, което човек прекосяваше за две минути на път към скиорските писти в Швейцария. По някакъв начин изглеждаше, че слънцето никога не грее над схлупените стари покриви, докато колата префучава през него. Каквото и да станеше с Франция, казваха всички, то щеше да стане без генерал де Гол.
Вярно бе, че в собствената ни страна сенатор Маккарти малтретираше цивилизацията, а Джон Фостър Дълес и руснаците планираха бог знае какви ужаси за нас в бъдеще, но за момента се намирахме извън потока на нашето родно мнозинство и само за освежаване се докосвахме до теченията на Европа. Егоистично се възползвахме максимално от късмета си. Бяхме преживели своята война и Париж от този период бе част от наградата ни, макар в сърцата си да знаехме, че това не може да продължава вечно, перспективите ще станат други, работните места ще се изчерпят, момичетата ще се омъжат, приятелите ще ни изоставят, увеселителните заведения ще затворят вратите си, старите песни ще загубят магията си, времето ще се промени.
Хората винаги пишат за градове, в които да бъдат щастливи. Позволете ми за момент да направя обратното. Позволете ми да пиша за онези, които са нещастни и търсят град, в който да бъдат нещастни. Позволете ми да пиша за Париж през зимата.
Париж през зимата е за любителите на меланхолията — за любовниците, които скоро трябва да се разделят, за търговците, които са на ръба на фалита, за поетите, притиснати от стихове и за хората на издръжка, притиснати от чекове, за собствениците на коне, чиито жребци току-що са се оказали последни на състезанието, за сценаристите веднага след някой провал, за жените, изоставени от мъжете си заради други по-млади, по-хубави, по-умни, по-богати и във всяко отношение по-добри момичета. Париж през зимата е за свалени от престола крале, за разкрити шпиони, за лидери на движения за мир, за хора, които дължат пари на правителството — на което и да е правителство, за издатели на малки списания, които нямат сила да отидат в редакцията, защото там ги чака печатарят със сметката, за деца, които не смеят да се приберат вкъщи, защото току-що са си получили бележниците. Париж през зимата е за смели мъже, които са се били във войните на това столетие и които вече са прочели сутрешния вестник, за пияници, които се борят с алкохола, за бременни неомъжени момичета, за джентълмени приятели на бременни неомъжени момичета, за филмови звезди, тръгнали по пътя надолу и за филмови звезди, които се изкачват нагоре, за хора, чиито имена се появяват във вестниците прекалено често и за такива, чиито не се появяват достатъчно често, за вдовици на съпрузи, оставили по-голямата част от имуществото си за благотворителност, за обезнаследени синове, за комарджии, проиграли късмета си.
Минават седмици наред, а слънцето е само едва доловим слух отвъд бавно движещите се облаци и нежно сивото небе над покривите сякаш се готви да избухне в нисък, мелодичен плач, склонно да съчувства на бягащите от полицията престъпници и на боксьорите средна категория, нокаутирани още в първия рунд. В декемврийските следобеди градът изразява каменната си симпатия към летците, останали на земята, към страдащите от ревност — основателна или не, към вестникарите на нощна смяна, към полицаите с уморени крака и към сопраните с кашлица, към търговците на самолети, непродали на Германия нито един изтребител от две години. Антикварите, затрупани със скринове в стил Луи XV, произведени по времето на Леон Блум, намират съответстваща тъга под ръмящия дъждец по притихналите улици, а колекционерът на картини, който току-що е разбрал, че безценния му Реноар е фалшификат, открива че климатът в долината на Сена е създаден за неговото настроение.