Съдебните спорове депресират ли те? Имаш ли чувството понякога, че всички гори по земята ще бъдат изсечени, за да бъде произведена достатъчно хартия за адвокатските досиета? Сънуваш ли кошмари, в които си пленник на свят, където е необходимо да се консултираш с адвокат, преди да напишеш името си на визитна картичка, преди да създадеш дете или да го кръстиш, преди да говориш със статистика, който преброява населението или да наемеш детегледач, преди да си погребеш кучето или да си купиш самолетен билет за Цюрих? Отиди в Съдебната палата и преброй адвокатите, които си шушукат по коридорите и се опитай да им простиш за онова, което си шушукат. Влез да изслушаш делото по завещанието на покоен банкер, оспорено от членовете на семейството. Следи известно време доводите и се опитай за себе си да решиш дали татенцето е било напълно с разсъдъка си, когато е оставило семейната къща на авеню Фош на танцьорката от операта, която била неговия най-близък и добър приятел през последните десет години от живота му. И като капак за отчаянието ти, прекоси реката към Правния факултет и виж още колко много адвокати ще се присъединят на следващата година.
Вмъкни се в най-близката общинска болница и мини край осакатените старици, блъснати от камиони, докато са се опитвали да пресекат улиците пред домовете си, край алжирците, простреляни с карабини по погрешка, докато са си обядвали, покрай жените, наранени от завърнали се неочаквано съпрузи — мини покрай всички тях и ако не е неделя, или празник, или обедно време, ще успееш да откриеш някой лекар и той ще може да ти каже колко случая на смърт от алкохолизъм има този ден в Париж. После иди направо на пазара за вино и от ароматните сергии опитай да си купиш своя целогодишен запас от бургундско за следващата година и се шокирай от цената на миналогодишната реколта.
Иди до Пантеона и честно си задай въпроса би ли искал да прекараш зимата под земята в компанията на Мирабо, Волтер, Декарт и Жан-Жак Русо.
Мини с бодра крачка покрай Военната академия и хвърли поглед, не много явно, на генералите и на полковниците, които влизат и излизат, като попипват розетките си от почетния легион, размишляват върху предателството и с горчивина съзнават, че са загубили твърде много войни.
Надникни в художествените галерии, където новото поколение, което рисува абстрактни линии, кръгове и квадрати, изглежда като цяло иска да изкрещи едно и също нещо — „Боли ме!“. Помисли за Сезан, Гоген и Модилиани, които изобщо не продават картини в този град и за Буфе, който продава прекалено много.
Погледни към театралните афиши. За зимни развлечения се предлагат Бекет, Йонеско и Гене, единият казва: „Невъзможно е да се помръдне“, другият твърди: „Не може да се общува“, а третият вика: „Няма как да не мамиш и да не бъдеш мамен“.
Погледни към откритите пазари, където домакините ровичкат из безцветните зеленчуци на зимата и казват: „Невъзможно е да се живее със заплатата на мъжа ми“.
Погледни към вечерните вестници. Не… като се позамисля, по-добре недей.
Зареди се с носталгия — тананикай старите песни и се разхождай по „големите булеварди“, където витринките пред киносалоните са окичени със снимки на полуголи млади звездички и най-различни млади актьори с оръжие в ръце. Бирариите са безмилостно осветени и изглеждат мръсни, келнерите имат преуморен и недобре заплатен вид, а клиентите, увити в палта и шуби, седят на остъклените тераси под инфрачервеното отопление в упорита пародия на лято. Всичко е измислено така, че да ти се прииска веднага да си идеш вкъщи и да изхвърлиш старите песни от колекцията си с плочи. Новите песни се леят от входовете на музикалните магазини и те карат да изпитваш чувството, че вече никой не знае как се пише или пее песен. Момичетата са загърнати в безформени издути палта и в тяхната мъченическа преданост към найлона краката им са болезнено сини от студа, докато те бързат да се върнат на зле платената си работа. Изглеждат неприветливи и недостъпни и почитателят на жените въздъхва с копнеж по друг сезон, когато същите тези момичета, облечени за слънчеви дни и топли нощи, изглеждат като възхитителна собственост на всеки наблюдател в града.
В Париж през зимата човек забелязва, че има по-малко деца по улиците и повече линейки, по-малко жени и повече мъже и винаги прекалено много гълъби, хранени с вчерашен хляб от смахнати, антисоциални бабички, които изобщо не се замислят за вредите, нанасяни от пернатите им приятели на статуите в столицата или за милионите часове сън, които те струват на обитателите на града с подлудяващото ранноутринно гукане, пляскане и почукване. Ако някога град е имал нужда от неми и въздържани птици, то това е Париж и човек не може да не се запита, в случай че дърветата и хората умират като дишат въздуха на града и има нещо в атмосферата, което поддържа раждаемостта ниска, защо тези гълъби просперират така шумно и се плодят с такава страст?