Докато слънцето грее, ти разсъждаваш като парижанин и знаеш защо е толкова трудно да го накарат да живее някъде другаде. Тук той е в центъра на света. Докато Лондон е сив, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето минало, а Вашингтон е безумен, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето бъдеще, Париж сияе, защото е триумфално сигурен, въпреки всички явни доказателства за противното, че той живее съобразно своето настояще. Никой успех не се брои за действителен, мисли тайно в сърцето си парижанинът, ако не се е случил в този град и никой провал не е истински страшен, ако не те е сполетял тук. Тази концепция е върха на самоизтъкването и демонстративния фалш и парижаните щастливо си живеят с нея. Никой виц не е смешен, ако не е накарал Париж да се смее, никоя жена не е красива, ако не е накарала Париж да й изпраща цветя, никоя рокля не си струва да бъде обличана, ако не е била ушита в Париж или не е била изкопирана там, никоя пиеса не е шедьовър, ако не е задоволила парижката публика, никой мъж не е донжуан, ако не е разбивал парижки сърца, никоя репутация не е сигурна, освен ако името на героя се знае от всеки парижки портиер.
Докато слънцето грее, ти се съгласяваш с клишетата: Париж е хубава жена, и то толкова изключителна, толкова жизнена и самовъзстановяваща се, че нищо — нито минаването на годините, нито алкохолът или наркотиците, нито лошите инвестиции или недостойните любовни връзки, нито липсата на грижи или развратът — могат да я съсипят.
Не и докато слънцето грее…
НА ПЕШЕХОДНО РАЗСТОЯНИЕ
Последната улица, на която живеех се намираше между Площада на инвалидите и Айфеловата кула и, опасявам се, ме разглези, за разлика от всяко друго място за живеене в Париж или, по същите причини, в който и да е друг град. За съжаление трябва да говоря за нея в минало време. Там, откъдето тя се появяваше в посока на булевард „Сен Жермен“, след като моментално се изгубваше в широкото пространство на Площада на инвалидите, улицата представляваше една артерия в сърцето на Париж, граничеща с големи къщи, разположени сред просторни дворове, където бяха настанени посолства и министерства и човек можеше да си представи разкошните, луксозни апартаменти с изглед към миниатюрни паркчета, които стояха скрити зад дебелите стени пазителки. Районът бе добре охраняван от полицаи, необезпокояван, и докато вървеше по тротоарите на улицата, човек можеше да почувства тишината и спокойствието на богатството, или пък манипулациите на правителството.
По-скромната част на улицата, която аз причислявах като мое владение, бе много по-различна. На тази територия се сблъскваш с цветистото многообразие от шумни магазинчета, които бяха спечелили благоразположението на населяващите района обитатели като идеална изразна форма на едно съвременно, урбанизирано общество. В един и същи блок, който се простираше може би на сто и петдесет ярда между едно широко авеню и друго, имаше три кафенета, два месарски магазина, един търговец на вина, деликатесен магазин, една алжирска бакалия, млекарница (или по-точно мандра), която бе заредена с около стотина вида сирена, две железарии, един майстор на рамки за картини, един гараж, студио за даване под наем и поправка на радио-телевизионна апаратура, двама търговци на антики, единият от тях специализирал се в областта на сабите и морските навигационни уреди, един обущар, обществена пералня и химическо чистене, един мебелист, който правеше претъпкани, издути тапицерии на ръка, един разпространител на книги, списания и вестници, едно място за купуване на бебешки дрешки, малък, тих, нощен клуб, един производител на парфюми, пазар за плодове и зеленчуци, две хлебарници, една подобна на банкова институция, търгуваща с редки марки и една туристическа агенция, която може да ти уреди пътуване по река Нил или посещение на националния парк Yosemite, в разстояние на десет минути.
Цялата тази приземна, търговска суетня се извършваше в приятни, удобни сгради от 1900-ната година, чиито скромни апартаментчета на по-горните етажи бяха обитавани от много от уличните магазинери и от чиито прозорци можеше винаги да бъдат видени една или две възрастни дами, в компанията на някое куче без родословно дърво, или пък някоя разглезена котка, и двете взиращи се едновременно навън, не изпускащи от очи това, което ставаше в квартала.
През хубавите, летни дни, на едно мъничко балконче, което се намираше срещу моя апартамент, можеше да бъде видяна застаряваща, американска двойка, занимавала се на младини с организационна дейност към Уолтър Ройтер в Средния изток, които потракваха на пишещи машини, докато работеха върху книга за вековните резби на древните френски църкви и катедрали, изгубени сред готическото благоговение, което нямаше нищо общо със затворените магазини, с жизнения стандарт или пък с пенсиите.