Паркирането беше незаконно поради теснотата на оживената улична артерия, но това не означаваше, че пътят бе свободен за движението.
Автомобилистите се трупаха на гроздове по улицата с техните превозни средства, разчитайки на шанса си, че са улучили точния ден или час, когато квитанциите за нарушение на правилника нямаше да се появят под чистачката на предното им стъкло, поставени там от полицията или от техния униформен, мрачно гледащ, спомагателен женски състав. В два случая, когато връщайки се късно нощем, откривах входа към собствения си гараж препречен, аз прилежно счупих страничните огледала на колите паркирани там, за да намекна на нарушителите, че такива вдъхващи неуважение волности, отнасящи се до безпрепятственото преминаване на американски поданици, нямаше да бъдат толерирани. С радост мога да заявя, че повече никога не видях отново точно тези две коли.
Спомням си с по-голямо удоволствие за кафето на ъгъла, където сервираха хубава наливна бира, както и Muscadet, който можеше да ти смъкне емайла от зъбите. Там, също така се продаваха цигари и освен хавански пури човек можеше да си набави и пощенски марки, както и бърз, питателен обяд на цена, която студентите, младите войници, дребните магазинери, занаятчиите, бояджиите, чиновниците и стенографките, изпълващи кафенето с живот от седем сутринта до десет вечерта, можеха да си позволят. Ако човек се чувстваше притиснат от времето, там можеше да си купи също така часовник или пък поздравителни картички. Ако се нуждаеше от допълнителни развлечения, можеше да поиграе на минифутбол, или да изпробва майсторството си на един от двата ослепително крещящи флипери. В кафенето имаше също и телефон, удобен за съпрузи, предпочитащи да провеждат определен тип разговори от място, различно от техните собствени домове. Там човек можеше да поговори и на испански и да бъде разбран, а след седем години собственикът с гордост бе усъвършенствал произнасянето на думите „Hello“ и „Good-bye“, използвани за наши собствени, лични нужди.
За да удостовери моето присъствие на улицата, когато се случеше да се появи някоя от моите книги преведена на френски, собственикът на магазина, откъдето си купувах вестници, който никога не бе ме поздравявал по име, поставяше тома по средата на витрината си, като признак на мълчалив литературен повик към по-малко досетливите собственици на книжарници, в съседство на които съм живял в Америка.
Ако имаше желание да напуснеш улицата свойствено и непринудено, то няколко крачки те отвеждаха до масите на който и да е от около двайсетте ресторанта — някои от които действително бяха много добри.
Редом с един от най-авторитетните китайски ресторанти в Париж там имаше и оживено бистро с ниски цени, където в приятен ден човек можеше да поседне на открито около малките масички, гледащи към един изсечен от камък фонтан и да опита от конското месо и от истинското „Божоле“, фигуриращи в менюто. Оттатък малкото площадче, срещу бистрото, имаше един ресторант, декориран като публичен дом от 1890, обзаведен дори и с вита стълба, чиито функции са били да разкрива в най-големи подробности стоката, докато тя се е спускала надолу по стъпалата. На стотина метра от мястото, използвано от мен като входна врата, сякаш в някаква дупка в стената се бе загнездил един североиталиански ресторант, който бе станал толкова заслужено популярен с деликатесните си изненади, че преди посещение бе разумно да се запази маса един ден предварително; дори само insalata di frutti di mare и fondue Piemontese си струваха телефонното обаждане и разходката дотам. Също така наблизо имаше и един бар, който се бе посветил на вината Sancerre, както и солиден, модерен бургундски ресторант, където човек можеше да си направи угощение с oeufs meurette — яйца, варени в сос от червено вино, подправени с чесън, магданоз и парченца бекон и преглътнати с някои от най-добрите вина на Cote d’Or. И всички те процъфтяваха, редом с множество други, като почти всеки един от тях гарантираше, че ще подобри представите ти за живота и ще увеличи ширината на талията ти.
Ако си имал предпочитания да вечеряш в къщи, би могъл да си напазаруваш от близкия пазар — една оживена артерия на изобилието, — проправяйки си път сред каруци, натоварени с портокали, лимони, пъпеши, грозде, грейпфрути, авокадо, ябълки, круши, ягоди и цветя.
Откъм деликатесните магазини, с гъсто подредени по витрините редици от цели пушени сьомги, се носеше ароматът на печени пилета и горещо кисело зеле, съперничещ си със солената миризма на океана, идваща откъм сергиите с риба, както и земния парфюм на зеленчуковата градина от хилядите връзки с марули, репички, праз лук и целина. Дори и да си тръгнал към някой ресторант, очите и ноздрите ти така ще се наситят от земната красота и благоухание на майката Природа, че разходката ти през пазара със сигурност ще те изпроводи към твоята трапеза изгладнял стръвнишки.