Това бе новост за мен.
— И защо е така? — попитах аз.
— Защото, когато един крадец нахълта през нощта, се очаква наемателите да са там и при опита му да се справи със ситуацията съществува голямо изкушение да действа с насилие. Законът е суров.
Той ме отведе до полицейското управление, намиращо се близо до пазара, на съседната улица „Амали“, където изчука с един пръст моите показания на някаква древна пишеща машина. Това бе необходимо заради скромните ми претенции към застрахователната компания по отношение на това, което би ми струвало подмяната на стъклото на вратата към терасата, както и за архивите на полицията.
Никога повече не видях този детектив, но затова пък на следващия ден на вратата ми позвъни един репортер от „Фигаро“, за да получи сведения за обира, или в действителност за необира. Помолих репортерът да не включва темата във вестника, но той само се усмихна и когато на следващата сутрин си купих „Фигаро“, историята бе там, заедно с името ми, адреса, описание на сградата и етажа, на който живеех, една доста полезна информация за следващия таен посетител, който този път действително бе взел един магнетофон, заедно с подбор записи, показващи, че очевидно е колекционер на лека музика и въобще не изпитва нужда от Бетховен или пък Малер.
Улица „Амали“ се появи отново в новините няколко години по-късно, когато започна преследването на един мъж на име Карлос — южноамерикански терорист, известен с репутацията си, че е бил замесен в отвличане на самолети и поставянето на бомби в посолствата на няколко страни. Когато двама полицаи, водени от един информатор го издирили, той застрелял директно и тримата и след това избягал. По-късно бе разкрито, че с чувство на палава ирония, той се бил укрил в апартамент на улица „Амали“, намиращ се само на хвърлей камък от полицейското управление. Последната новина за него се чу, когато той застреля един от арабските министри от OPEC по време на среща на организацията във Виена, когото бил объркал за израелец. Той бе взел заложници, които освободил, след като заедно със съучастниците си получил свободен въздушен коридор до Алжир. Беше фотографиран, усмихвайки се, заобиколен от височайши особи на страната, докато слиза на летището.
Друга, не толкова насилствена драма, по-скоро в стила на Балзак, отколкото на Ян Флеминг, бе изиграна също до своя трагичен край на отсрещната страна на моята улица, където бе разположен магазин, търгуващ с широко разнообразие от хранителни продукти, като основните артикули поделяха мястото на претъпканите лавици с някои по-екзотични нещица, като пастет от кос, пастет от фазан, английски бисквити, супа от костенурки, дебели, подлютени с чесън наденици, торби с пресни орехи, свръхголеми, сочни сини сливи, резенчета шоколадови вафли, загънати в златно фолио, за да изглеждат като монети. Що се отнасяше до американската търговия, която бе малка, но доста полезна, там имаше corn flakes, брашно за палачинки и бърбън. Както при почти всяка търговска къща, занимаваща се с продажба на хранителни продукти от различно естество, там имаше и подбрана селекция от вина. За децата от квартала бонбоните се продаваха на парче за няколко сантима от огромни стъклени буркани, наредени покрай стените, както и сладки ореховки и ароматни кексове с джинджифил, изложени на показ, за да изкушават апетита на подрастващите.
През щастливите недели собствениците на магазина ми осребряваха всякакви чекове, които евентуално бях спечелил по време на съботните, нощни покер игри, дори когато чековете бяха за всяващи страх суми.
Това беше нещо повече от удобство, тъй като дори банките да бяха отворени, те имаха забрана от властите да осребряват френски чекове на чужденци, които не бяха законни поданици на страната. А тъй като неколцината други леваци в играта, които лоялно, седмица след седмица се опитваха да направят кента, бяха французи и нямаха разрешение да притежават чуждестранни сметки за франкове, беше лесно да се разбере огорчението ми, когато магазинът разпродаде богатите си запаси от храна и алкохол и след това бе затворен.
Драмата в този процъфтяващ, малък „търговски център“ по-скоро започна, отколкото завърши с една смърт. Магазинът бе притежание на един застаряващ, но енергичен мъж, който сам правеше доставките, мъкнейки, без да се оплаква, каси с бутилки нагоре по тясното, стръмно стълбище и разтоварвайки тежки чували и кашони с консервирани храни от камионите. Помагаха му неговият син и снаха му. И макар че върху лицата им бе изписан обезпокоителния, леко загрижен поглед, по който можеха да се познаят повечето френски магазинери, сякаш се опасяваха, че снабдителите им бяха доставили остаряла, развалена стока на монополистични цени, те бяха вежливи към клиентите си и помежду си и дори успяваха да изкажат една нервна, кратка фраза на поздравление към мен, когато влизах при тях с чековете от покера, макар това да не ставаше толкова често, колкото ми се искаше. Те работеха от седем сутринта до осем вечерта, като през цялото това време стояха прави и тичаха безкрайно много пъти нагоре-надолу по стълбите към склада в мазето. Тяхната единствена почивка бе в неделя следобяд и понеделник сутрин. Според съвременните стандарти за работно време и тежък физически труд, те влагаха много повече усилия, отколкото който и да е френски работник във фабрика, но въпреки това създаваха впечатлението, че са доволни от своето малко владение. Може би причината за това бе, че печалбата от предприятието си бе лично тяхна и можеха да правят с нея каквото си поискат. Може би, а е и по-вероятно, причината да е била човешкият аспект на партньорството помежду им — да вземат собствени решения, да се радват на възможността да побъбрят със съседите си и към тях да се отнасят като към хора, а не да се чустват като зъбни колела от някаква абстрактна машина — и всичко това да е поддържало нрава им ведър и да ги е карало да си мислят, че дългите, тежки часове на работа не са били загубено време.