Подобна вътрешна информация не съществуваше в кафенето на ъгъла на Avenue Bosquet и Rue du Champs de Mars, където обаче имаше кутия за залози, за привържениците на P.M.U. /Pari-Mutuel Urbain/, правителствена организация, която отговаряше за залаганията извън хиподрума и за всички състезания във Франция. В кафенето съществуваше само надеждата, крясъците за божествено водачество и подозрението към всички журналисти, пишещи за състезания. Местната разпаленост за наддаванията бе разгаряна от спомените на някакъв мъж за страхотния удар на един от сервитьорите, който спечелил шестнайсет хиляди франка със залог от три франка и който след това се зарекъл никога повече в живота си да не се занимава с хазарт.
Забелязвайки, че от време на време проявявам интерес към някой и друг кон, собственикът на кафенето се опита да ме подмами в една покер игра заедно с група негови приятели. Но френският покер има склонност да бъде толкова неконтролируем, с толкова много измамни вариации, че аз разумно отклоних поканата, чуствайки осезаемо как раздаването на карти при непознати правила, при това седнал да играя на маса, пълна с французи, познаващи един на друг хитрините си наизуст, можеше да доведе финансовото ми състояние само до обедняване.
Самото кафене, със своите две редици маси на тротоара, беше най-подходящото място, за да усети човек пълния аромат на квартала. То бе събирателен пункт за учениците тинейджъри от съседното училище — момчета и момичета, които бръмчаха наоколо върху едноцилиндрови мотопеди, прекалено шумни, но способни да се проявят в най-добрата си форма с около трийсет километра в час. Момичетата понякога бяха болезнено красиви в бродираните си сини дънки, докато момчетата бяха често с бради, с разчорлени, дълги коси, стърчащи от предпазните им шлемове и целият им вид не заслужаваше, поне в моите очи, целувките, с които бяха обсипвани от техните женски компаньонки.
Поради смесеното естество на квартала, това място беше прекрасно за човек да седне и да наблюдава хората, което, след войната, се счита за най-древното човешко забавление. Там винаги можеха да се видят деца, които си играят с кучета или пък просвистяват бясно покрай масите върху велосипедите си, екипирани с по две малки, допълнителни, задни колела, които можеха да се свалят успоредно с порастването на велосипедиста или когато той станеше достатъчно сръчен, за да не се нуждае повече от допълнителна подкрепа.
Там можеха да се видят добре изтупани военни офицери, крачещи напето, с куфарчета под ръка, намиращи се в добра форма, дори и да бяха прекарали целия ден зад бюрото. Там бяха и високите, красиви, черни, африкански дами, поклащайки се грациозно в ослепително оцветените си дълги роби и тюрбани. Там беше и един мъж със смешно-уродлива гуша, каращ те да се чувстваш благодарен за сравнително доброто си здравословно състояние. Там бяха и линейките, минаващи с надути сирени, на път към някой инцидент, успокоявайки те с мисълта, че този ден няма да ходиш никъде с кола. Там бяха и автобусите, искрящо чисти, ненатъпкани и без обезобразяващи ги драсканици със спрейове, които с няколко прекачвания на различни спирки тук и там, можеха да ви разведат на една приятна, спокойна разходка из града. Там бяха домакините, хванали ръчичките на весело облечени дечица, тръгнали на пазар. Там бе и изобилието от бременни млади жени, демонстриращи своята вяра в бъдещето на Франция.
Късно следобяд се появяваха дами, които изглеждаха сякаш току що са излезли от напарфюмираната вана и от страниците на „Вог“ едновременно, разхубавявайки авенюто, тръгнали може би да пофлиртуват на вечеря в някой ресторант.
Там бяха момчетата в спортни екипи, дриблиращи с баскетболна или футболна топка, както и червендалестите момичета с тенис шорти и с ракети, стърчащи от саковете на багажниците зад седалките на велосипедите им. Там бяха и едноръките мъже с ордени върху дрехите си, напомнящи ви за една война, в която сте оцелели.
Оттатък авенюто човек можеше да види мургави мъже, работещи с гигантски, разравящи земята съоражения, сякаш са на пясъчна площадка, зад успокоителните табели, обясняващи, че те работят върху подобряването на своевременно влошилата се парижка телефонна система.
В два часа, когато „Монд“, винаги с датата от следващия ден, пристигаше в магазина за вестници няколко врати по-надолу, човек можеше да види джентълмени с порядъчен вид, зачели вестника си в движение, да поклащат глави на това, което са видели на първа страница.