Много по-лесно е да изглеждаш горд, когато те пленяват войници в присъствието на други войници, отколкото когато това става в центъра на град, пълен с екзалтирани, току-що освободени граждани, повечето от тях жени, които са те мразели в продължение на 4 години и които прекарват половината от времето си в целувки с враговете ти, а другата половина — в опити да проникнат през кордона и да цапардосат най-високия по ранг офицер от колоната ти.
Внезапно откъм Операта се чу звукът на артилерийски огън. Изведнъж осъзнах, че гласът на оръдията е съвсем естествен и оправдан сред полетата, но в града винаги звучи някак тежко, зловещо и странно, особено когато по улиците му се веят флагове и цялото му население е наизлязло от домовете си да празнува. Подкарахме по десния бряг на Сена в посока към изстрелите. Градът внезапно опустяваше и някъде между две пресечки празненството свършваше и отново започваше войната.
Спряхме близо до Сена. Шофьорът и един от фотографите останаха в джипа, а аз и другият фотограф — редник Филип Дрел от Чикаго, тръгнахме пеша към Рю дьо Риволи. Няколко танка от Втора френска армейска дивизия атакуваха Адмиралтейството в дъното на Рю дьо Риволи и от време на време по дългия, празен, открит булевард отекваха изстрели в отговор. В началото на всяка пресечка, на малки групички зад прикритието на сградите, се трупаха стотици парижани. От време на време някой смелчага или по-любопитен член от тълпата изскачаше за секунди на улицата, за да види как върви сражението в долния йй край и бързо се връщаше да докладва на другите, а някакъв джентълмен, установил се зад една доста фина улична лампа, която очевидно смяташе за достатъчно надеждно прикритие, наблюдаваше престрелките с бинокъл и сякаш не забелязваше куршумите, които свистяха около главата му.
Пет-шест френски джипа профучаха по булеварда и бяха аплодирани така, както се аплодира любим състезател от бейзболен отбор, излизащ да замести издъхващ съотборник в решаващ момент от мач на стадиона „Янки“.
Прилепени плътно до стените на сградите, Дрел и аз се промъкнахме до един склад, превърнат в пункт за първа помощ. По задните улички на квартала се стреляше непрекъснато и сестри доброволци, които влачеха окървавени носилки, изскачаха под куршумите на Рю дьо Риволи, за да прибират ранени. Облечени в дълги бели престилки, развяващи огромни бели флагове с червени кръстове в средата, тичайки припряно, скупчени, залитайки надолу-нагоре, те приличаха на ято объркани тревожни чайки. Две наперени френски войничета водеха по улицата ранен германец. Германецът бе улучен в бедрото и на мястото на раната върху униформата му тъмнееше огромно кърваво петно. За сметка на това лицето му беше бяло като вар, но той все пак успя, със силата на собствената си воля, да се добере до вратата на пункта за първа помощ. Един сенегалец, който беше водил самостоятелна битка в някоя от задните улички, изскочи от тълпата с разкъсана ръка — кръвта шуртеше от нея, а той ходеше, влачейки оръжието си със здравата ръка и се взираше неразбиращо, почти малоумно в раната си.
Изведнъж един от танковете, които стреляха по барикадираното с пясъчни чували министерство, замлъкна, завъртя се и се впусна с всичка сила по улицата към нас, залитайки, с ревящ мотор и искрящи вериги. При всяко приближаване на пресечка той предизвикваше неизбежния взрив от бурни овации, които рязко спираха след преминаването му. Капакът на танка бе отворен и от него се подаваше наполовина командирът, с очи, взиращи се диво напред, хлътнали в изпитото му напрегнато лице. Когато танкът мина покрай нашата пресечка, някои от хората в тълпата започнаха да аплодират, но замлъкнаха веднага. В задната стена на машината зееше огромна, идеално изрязана кръгла дупка, от която бълваха разярени огнени езици. Танкът премина лудо по дължината на цялата улица и потъна някъде в края йй. Не знам точно какво стана с него, но на следващия ден един от сержантите във Втора френска армейска дивизия ми каза, че предишната вечер бил ударен един от танковете в частта му и петимата члена на екипажа загинали. Нищо чудно това да е бил танкът, който видях.
В далечината се издигаха огромни колони гъст дим и казах на Дрел, че няма да е зле да се качим някъде на високо, за да направим снимки.
Някакъв французин, който се мотаеше около входа на пункта за първа помощ, случайно ме чу и каза на английски, че може да ни заведе на едно подходящо място. Приведени, тримата се спуснахме по Рю дьо Риволи и свърнахме в една от преките, по която не се виждаха никакви хора.