— Американци ли сте?
— Да — отвърнах аз.
— Моля, елате с мен.
Хвана ръката ми и ме поведе към ъгъла, където лежаха убитите. Наведе се и отметна флаговете. Мъртвите бяха облечени в бойни униформи и очевидно скоро бяхя издъхнали. Единият беше младо русо момче, в чието слепоочие зееше дупка от куршум — малка, прецизна, кръгла рана, от която все още се стичаше кръв по пода под деликатното му, красиво, загоряло от слънцето, здраво лице.
— Американци ли са или французи? — попита ме прошареният мъж.
Погледнах ги. И двамата имаха на дясното рамо на униформите си емайлираната значка на френската армия, която до онзи ден не бяха виждали в Париж.
— Французи — отвърнах.
Прошареният мъж хвана русото момче под мишниците, повдигна го леко нагоре и грубо го разтърси.
— Нищо ти няма — каза той, почти усмихнат. — Нищо ти няма. — Разтърси го отново и отново, като човек, който си прави грубиянски шеги със стар приятел в казармена стая. — Нищо ти няма, чуваш ли!?
Той остави мъртвото тяло да се свлече на пода, потупа го енергично, почти вулгарно, по рамото, като че ли отказваше да приеме смъртта като факт, обърна се и отиде да си върши работата. Няколко мига наблюдавах русото момче и дупката в слепоочието му. По бузите му личаха следи от червило, каквито имаха всички войници в Париж онзи ден, а на кафявата му вълнена риза тъмнееше петно от вино.
Двамата с Дрел се промъкнахме обратно до Рю дьо Риволи. Стрелбата беше спряла, затова тръгнахме по средата на улицата. Хората видяха, че се движим спокойно в откритото пространство, взеха това за неоспорим знак на победа, заизскачаха от страничните улички, ликуващи, весели и започнаха да ни прегръщат и целуват — мъже, жени, без значение. От стотиците хора, които ме целунаха онзи ден, между които имаше и доста хубави момичета, най-ясно си спомням един дребничък, пълен мъж на средна възраст — един от малкото дебели хора, които съм виждал в Париж — който ме притисна здраво до себе си и ме целуна с всичката жар на съпруг, завърнал се при любимата си невеста след пет години война.
Миризмата на парфюми, която долиташе от тълпата, стекла се така бързо на улицата, по която само преди 15 минути бе прелетял обреченият танк, беше невероятно силна и разнообразието от богати, прекрасни аромати, съпровождащи всяка целувка, се струваше зашеметяващо и нереално на един войник, прекарал последните два месеца сред полята, в калта. Една фина жена с проницателни очи ме приближи и докосна рамото ми благо, но преценяващо, като онзи мъж, който отгатва теглото ти на Кони Айлънд.
— О — каза тя като се усмихна искрено, без завист, убедила се вече и от допир, не само от поглед. — О, хранили сте се добре.
Шофьорът и другите двама фотографи ни чакаха в джипа. Изглеждаха невероятно чисти и пригладени, със сресани коси.
— Какво е станало с вас? — попитах аз.
— Една възрастна жена излезе от онази къща — отвърна шофьорът, — погледна ни, каза: „Колко сте мръсни!“, влезе обратно в къщата и излезе с умивалник, парче сапун и кърпа и ни накара да се измием.
После си отиде.
Подкарахме бавно през сгъстяващата се тълпа по пръснати строшени стъкла, покрай все още горящи германски танкове, към площад „Конкорд“, който вече се изпълваше с хора. Една елегантна, дребничка, руса жена и съпругът йй се приближиха до мен. Тя каза, че е американка, родена в Сиракуза. Съпругът йй бил французин и прекарала окупацията с него в Париж. Лицето йй сияеше, всъщност и двамата се усмихваха широко през цялото време, без значение за какво ставаше дума в разговора.
— Вие сте първият американски войник, който виждам — каза тя и понечи да ме целуне. После се спря и погледна съпруга си. — Мога ли да го целуна?
— Разбира се — отвърна той мрачно.
Тя ме целуна и по двете бузи.
Изведнъж от малката купчинка дървета в края на площад „Конкорд“, близо до моста над Сена, видяхме облачета дим, които се появяваха на равни интервали, очевидно свързани с изстрели от минохвъргачка.
Огромният площад се изпразни за броени секунди. Останаха само неизбежните хора от Червения кръст, които тичаха приведени към дърветата. Няколко френски танка веднага заеха позиция по брега на реката и един от тях, установил се близо до моста, който води директно към стълбите на Камарата на депутатите на Левия бряг, започна да стреля напосоки към огромното, подпирано от множество стълбове здание. Няколко картечари изтичаха до парапета покрай реката и започнаха да стрелят под прикритието му заедно с танка. Някакъв раздрънкан стар камион с открит дървен багажник, в който се бяха натъпкали френски войници, монтирали импровизирано 30-калиброва картечница, подкара диво към края на площада и спря зад едно тънко дърво, което, както може би си въобразяваше шофьорът, ги скриваше напълно. Всички, освен картечаря, скочиха от камиона и се прикриха зад паметниците, с които целият площад „Конкорд“ предвидливо бе оборудван. Картечарят се изправи на оръжието и изстреля непрекъснат, яростен поток от куршуми към величествената фасада на Камарата на депутатите. По-уравновесените от другарите му проумяха безсмислеността на този индивидуален бараж срещу масивните каменни стени и започнаха да се скупчват наоколо му, протестирайки. Той продължаваше да стреля с едната ръка, а с другата ги отблъскваше, спорейки разпалено, докато накрая те просто се качиха на камиона, смъкнаха го насила и инсталираха по-консервативен картечар. Един джип се приближи към танка, който продължаваше да стреля. От него излезе млад френски лейтенант и застана до танка прав, с арогантно открити гърди, за да направлява огъня му. Това беше много смело от негова страна, защото германската минохвъргачка стреляше без предупреждение.