След като огледа обстановката, Джон се вмъкна вътре, насочил напред валтера си.
Мина през няколко хладни, сенчести помещения, свързани едно с друго, в които нямаше жива душа.
Най-после чу някакви гласове и пулсът му се учести. Притаи се в един ъгъл и се вслуша в онова, което ставаше само на метри от него. Почти веднага различи гласа на Мавритания и разбра, че се бе озовал в едно от свърталищата на „Щита с полумесеца“ — може би дори в главната им база.
Гласовете, които чуваше, кънтяха — явно идваха от обширно помещение с висок таван. Джон се придвижи напред предпазливо, долепил гръб до стената, докато стигна до свода, иззад който долитаха гласовете. Надникна и видя огромна зала с купол, в която бяха събрани няколко десетки мъже. Те представляваха доста пъстра сбирщина — бедуини с дълги роби, индонезийци с дънки „Левис“ и тениски последна мода, афганистанци с дълги чалми и „пижамени“ долнища… До един бяха въоръжени, но оръжията им също бяха най-разнообразни по вид и по качество — от най-съвременни автомати до очукани стари калашници. В дъното на залата, стъпил върху стара дъбова маса, се извисяваше дребничкият Мавритания, облечен в дълга бяла роба.
Той говореше на събралото се множество, което го гледаше в устата като някой пророк.
— Доктор Сюлейман пристигна — съобщи той. — Когато си почине, ще ми докладва. Очаквам да се появи и Абу Ауда. Решителният момент, за който сме се събрали, наближава.
Множеството зашумя възбудено, чуха се отделни екзалтирани възгласи „Аллах акбар“ и други многоезични възклицания, повечето от които Джон не успя да разбере, но общият смисъл вече му беше ясен. Мъжете вдигаха във въздуха оръжията си и ги размахваха.
Мавритания ги изчака да се успокоят и продължи:
— Наричат ни терористи, но ние не сме такива. Ние сме войници, храбри воини, които служат на своя Бог и с Божията помощ ще победим врага! — Отново избухна взрив от бурни възгласи, но Мавритания вдигна ръце и множеството утихна. Той продължи: — Вече изпробвахме изобретението на французина и всяхме смут сред американците, за да отклоним вниманието им. Така те няма да могат да предупредят своевременно своите еврейски лакеи за заплахата, която ги грози, няма да успеят да предотвратят изстрелването на руската ядрена ракета и преди да разберат откъде им е дошло, ционистите ще бъдат изтрити от лицето на земята.
Този път възгласите бяха толкова мощни, сякаш още малко и щяха да срутят огромния купол.
— Ще унищожим царството на Сатаната — продължи след малко Мавритания. — Но и много от нашите също ще загинат. Сърцето ми се облива в кръв само като си помисля за това, но то е неизбежно. Всеки син на Аллаха, който умре с гордата смърт на мъченик, ще отиде направо в прегръдките на нашия Бог.
Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.
Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.
В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.
Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.
Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.