— А има ли следа от хора?
— Не виждам никого…
— На какво разстояние си?
— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.
— Къде може да са отишли?
— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.
— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?
— Нищо…
— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.
Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:
— Трябва да поговоря с капитана.
Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.
Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:
— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.
— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.
— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.
Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.
— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.
— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.
И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.
Двайсет и шеста глава
След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.
Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.
Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.
Стараеше се да стъпва безшумно. В дъното на коридора имаше една-единствена врата — масивна и с изящни орнаменти. Странното беше, че резето й се намираше от външната страна и беше спуснато.
Джон долепи ухо до вратата и сърцето му подскочи — чу шум от клавишите на компютърна клавиатура.
Лекичко вдигна резето и внимателно завъртя дръжката. Открехна вратата едва забележимо и видя стая, обзаведена по западен маниер — с тапицирани столове и дървени маси. Забеляза още легло и старинно писалище. В единия край на стаята имаше свод, зад който започваше друг коридор.
Но онова, което прикова вниманието му и го накара да настръхне, беше странното, подобно на гигантски октопод устройство, разположено на писалището. Джон го разпозна мигновено — това беше ДНК компютърът, а слабата висока фигура, надвесена над него, която виждаше само в гръб, беше не друг, а доктор Емил Шамборд.
Затаил дъх, Джон съзерцаваше всеки детайл от грандиозното изобретение — стъкления съд със сребристосинкавите снопчета желе, които съдържаха жизненоважните ДНК полимери, свързващите ги тънички тръбички и пихтиестата пяна, в която бяха потопени клъбцата, за да се избегне и най-малката вибрация и да се осигури стабилност на „четящия“ поток. Температурата в стъкления съд също се контролираше — Джон знаеше, че молекулярните взаимодействия са свръхчувствителни към температурните промени. Имаше и малък цифров уред за разчитане, регулиране и настройка.
В съседство се намираше друг уред със стъклен екран, свързан с множество тънички тръбички със съда с ДНК полимерите. През прозрачния екран се виждаха малки помпички и стъклени кутийки. Това очевидно беше ДНК синтезаторът, който служеше за захранване. Върху контролния му пулт примигваха светлинки.
Джон наблюдаваше всичко това в захлас, почти забравил къде се намира. Върху продълговатия стъклен съд имаше капак, а тънка метална пластина с биофилмово покритие (вероятно също вид молекулярен полимер) го отделяше от съдържанието на съда. Джон предположи, че това би следвало да бъде нещо като сензор, който поглъща химичната ДНК енергия, трансформира я и в резултат излъчва светлина.