Идеята да се използва молекулярен превключвател на светлинен принцип беше наистина гениална. Шамборд използваше ДНК молекулите като активни участници не само в компютъра, но и в сензора. Брилянтно решение на проблем, който досега беше изглеждал нерешим.
Джон не можеше да не се възхити на постижението на своя колега. След малко обаче успя да се изтръгне от унеса си и си припомни за какво е дошъл. ДНК компютърът представляваше заплаха за сигурността на света и трябваше да бъде унищожен. Джон знаеше, че Фред Клайн би искал това да стане незабавно, но той се спря, разкъсван от противоречиви чувства. Ученият в него съзнаваше стойността на това изобретение, което би могло да тласне напред развитието на човечеството и да подобри живота на хората. Ако сега го унищожеше, щяха да минат години, докато някой успееше отново да създаде нещо подобно…
Но попаднал в неподходящи ръце, ДНК компютърът се превръщаше в могъщо оръжие за унищожение и разруха и в такъв случай нямаше друг изход, освен… Той пристъпи напред, като притвори вратата безшумно. Щеше да направи последен опит да измъкне прототипа от бърлогата на терористите. Ако не успееше, щеше да прибегне до крайната мярка, но нямаше да си прости, ако поне не опиташе.
Погълнат от заниманието си, Шамборд изобщо не беше усетил чуждото присъствие. Смит се огледа, като трескаво преценяваше възможностите си. В стаята нахлуваше свеж нощен въздух, но прозорците бяха с решетки. Спря поглед на свода, зад който започваше вътрешният коридор. Сега забеляза, че той отвеждаше към друго помещение. Своеобразното разположение на стаите му подсказа, че това по всяка вероятност са били покоите на любимата жена на някой знатен турски велможа или берберски благородник.
Джон направи крачка към учения, който изведнъж рязко се извърна. В ръката си държеше пистолет.
В същия миг откъм вътрешното помещение се дочу вик:
— Не, папа! Това е Джон Смит, който се опита да ни помогне в Толедо! Той е наш приятел! Свали оръжието, моля те!
Шамборд се намръщи. Пистолетът остана насочен към Джон.
— Не си ли спомняш? — развълнувано продължаваше Терез. — Това е приятелят на доктор Целербах. Той се опитва да открие виновника за експлозията в „Пастьор“.
— И доста добре си служи с оръжието за доктор — отбеляза баща й. Очите му бяха подозрително вперени в Смит.
Джон се усмихна и каза, също на френски:
— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.
— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!
— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.
— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола. Нека да използваме момента и да побързаме…
— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!
— Така е — повтори Смит.
— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?
— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.
Шамборд го гледаше изпитателно.
— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?
— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.
— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.
— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?
Шамборд мрачно се усмихна.
— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…