— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.
Шамборд сви рамене.
— Можеше да потрябва…
Джон се намеси:
— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.
Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.
Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:
— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет-шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…
Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.
Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.
В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.
— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?
— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…
— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?
— Точно така.
— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?
— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.
— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?
— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!
Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.
— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!
— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.
Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:
— Стигнали са до тук?!
— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.
— Кой е бил? Джон Смит?
— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…
— Да вървим и ние…
„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.