А междувременно Ранди щеше да направи каквото е по силите й. Тя затича към предната част на вилата, приведена покрай стената. Чуваше грохота на прибоя и й се струваше, че и той пулсира с ритъма на сърцето й. Надникна иззад ъгъла и видя Абу Ауда и хората му да отвеждат Джон и Терез в посока на бараките. Изчака да се отдалечат и ги последва.
Джон се озърташе, опитвайки се да намери начин да измъкне от ръцете на терористите себе си и Терез. Абу Ауда и двамата бедуини ги преведоха през една мандаринова горичка и спряха пред малка дървена барака на около петдесет метра от лагера за новобранци. Във въздуха се носеше натрапчивото замайващо ухание на цитрусови дървета.
Единият от мъжете отвори тежката врата и Абу Ауда срита Джон навътре, като изръмжа:
— Прекалено много неприятности ни докара, американецо. Ако зависеше от мен, досега щеше да си мъртъв. Бъди благодарен на Халид, че вижда по-надалеч и съобразява онова, което на мен ми убягва. Е, затворен тук, поне няма да създаваш проблеми и ще имаш достатъчно време да помислиш за греховете си и да се покаеш. Същото се отнася и за теб, непокорна, устата жено!
Бедуините блъснаха Терез вътре и затръшнаха вратата. В ключалката се превъртя ключ, чу се шум на спуснато резе и дрънчене на катинар.
— Боже Господи! — прехапа устни Терез и поклати глава като обречена.
Джон се опита да се пошегува:
— Не така си представях следващата ни среща…
Бледата светлина на луната очертаваше на циментовия под малък четириъгълник. Единственото прозорче беше с решетки, на повече от три метра от земята.
— Аз също… — опита се да отвърне на усмивката му Терез. Лицето й беше загубило свежестта си, но не и изтънчената си, одухотворена красота. Тя въздъхна. — Надявах се, че ще дойдете на някое от следващите ми представления, а след това ще вечеряме заедно…
— Много бих искал да беше станало така…
— Странно… как рязко се променя понякога животът.
— Нали? — тихо каза Джон.
Тя го погледна втренчено.
— Звучите като човек, чиято съдба е минала през доста превратности…
Джон поклати глава. Нямаше желание да захваща тази тема — не и тук, не и сега.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Не можем да ги оставим да сторят каквото са намислили.
— Но как бихме могли?
Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.
— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…
Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:
— Решетките са здраво заковани…
Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.
Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.
Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.
— Джон!
Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.
— Джон, по дяволите!
Той се озърна объркано.
— Задната стена, глупчо!
— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?
— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?
— Защо шепнеш?
— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…
— Как изобщо успя да стигнеш до тук?
Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.
— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.
— Какво предлагаш?
— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…
— Да, би могло да стане…
— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…
Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.
След малко чуха шепота й:
— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!