Нямаше никакво обяснение за онова, което се беше случило. Без мининавигатора се чувстваше съвършено безпомощен, но щеше да се опита да се справи. Горе-долу си спомняше откъде трябва да мине…
Тръгна отново сред развалините, като се озърташе. Тук някъде трябва да беше… Последното, което видя, бяха дулата на четири пушки, насочени към него. Четирите изстрела прокънтяха почти едновременно.
На юг от Вашингтон се намираше историческият Форт Белвоар, който сега приютяваше няколко десетки организации към Министерството на отбраната. Някои от тях бяха свръхсекретни — сред тях беше и центърът за получаване на сателитна информация към Националната разузнавателна служба. Тази мощна организация разполагаше с бюджет от милиарди долари — сума, която надхвърляше многократно средствата, изразходвани годишно от ЦРУ, ФБР и Националната служба за сигурност. Тя беше създадена още през 1960 г., но съществуването й беше оповестено официално едва през деветдесетте.
Центърът за приемане на сателитна информация разполагаше с най-модерната електроника и с най-добрите експерти аналитици. Една от тях беше и Дона Линдхърст, с гарвановочерна коса и обсипано с лунички лице. Шести пореден ден работеха под такова напрежение, че тя вече едва издържаше. В момента наблюдаваше на екрана един от центровете за изстрелване на ракети в Северна Корея — държавата, която открай време представляваше потенциална заплаха за Съединените щати и техните съюзници и беше превърнала военната индустрия в свой приоритет.
Дона работеше към Националната служба за сигурност от години и знаеше, че разузнавателните сателити се използваха вече близо четири десетилетия. Те обикаляха на около стотина километра от повърхността на земята и изпращаха черно-бели кадри от всяко кътче на планетата, което представляваше интерес за ЦРУ, висшите военни или хората от правителството. По такъв начин сателитите осигуряваха поглед върху „горещите“ зони — от гражданската война в Судан до природните бедствия в Китай — нищо не оставаше извън обсега им.
Една от „критичните“ точки беше и Северна Корея. Не можеха да допуснат някое враждебно настроено правителство да се възползва от възникналите напоследък електронни смущения. Само това липсваше. Гърлото на Дона беше пресъхнало от притеснение — кадрите, които в момента течаха на монитора, бяха доста обезпокояващи.
Тя се взря напрегнато в екрана и се опита да фокусира образа така, че да получи по-добра видимост. Този сателит беше от най-усъвършенствания вид и препращаше кадри всеки пет секунди. Дона държеше да се увери дали наистина има повод за тревога, тъй като онова, което беше видяла, твърде много наподобяваше струя горещи газове, които се отделяха при изстрелването на ракета. Дано се лъжеше…
Тя се наведе развълнувано напред, като продължаваше да сканира образите и да обработва данните, но изведнъж… мониторът угасна. Дона примигна изумено и отмести стола си назад. Цялата стена с екрани беше излязла от строя. Тя гледаше като втрещена и се молеше тази безпрецедентна авария да не се окаже фатална. Защото ако в този момент в Северна Корея действително подготвяха ядрена атака срещу Америка, нищо не би могло да ги спре.
По коридорите на Белия дом се усещаше някакво празнично оживление, сякаш беше навечерието на Коледа или Денят на благодарността. А президентът Кастила, който беше събрал съветниците си в Овалния кабинет, се усмихваше — нещо, което не му се беше случвало през последните няколко дни.
— Много се радвам, че целият този кошмар най-после свърши, сър. — Винаги сдържаната Емили Пауъл-Хил, съветник по въпросите на националната сигурност, днес изглеждаше необичайно развълнувана.
— Успяхме, Емили! Все пак успяхме… — И президентът стана от мястото си зад писалището и седна до нея на дивана — рядко си позволяваше подобно скъсяване на дистанцията, но днешният ден беше изключителен. Имаше чувството, че огромен товар се е свлякъл от плещите му. Радваше се да види облекчението, изписано на всички лица. И все пак не биваше да се забравя и за онези, които бяха платили с живота си за удържаната победа.