— Аз исках да помогна — тихо каза Марти. — Исках да бъда до него…
— Знам, братле — внезапно омекна гласът на Питър. — Той също го знаеше.
Тримата помълчаха и в стаята отново влетя уличният шум. Животът продължаваше.
— Понякога всичко става не така, както бихме искали… — промърмори Питър като на себе си.
Изведнъж телефонът на нощното шкафче звънна и тримата се спогледаха. Питър вдигна слушалката.
— Тук Хауел. Нали се разбрахме да не… Какво?! По дяволите… Кога? Ясно. Разбрах, ще се заема.
Той бавно остави слушалката. Лицето му беше мрачно, изопнато.
— Току-що получих свръхсекретна информация от „Даунинг стрийт“. Някой е поел контрола над всички американски военни сателити в космическото пространство и е блокирал достъпа на Пентагона и НАСА до тях. Известен ли ви е начин, по който би могло да стане това, освен…
Ранди прехапа устни.
— Възможно ли е да са успели да изнесат компютъра? Изключено… Тогава, как…
— Проклет да съм, ако разбирам нещо, знам само, че при това положение опасността изобщо не е отминала. И преследването ще трябва да започне отново — пресипнало каза Питър.
Ранди поклати глава.
— Не разполагаха с време, за да изнесат прототипа от вилата. Ами ако… Шамборд е оцелял? Да… така трябва да се е случило… О, Боже.
Марти се надигна развълнувано.
— Ако Шамборд е оцелял, възможно е и Джон…
— От едното не следва непременно другото — възрази Питър. — „Щитът с полумесеца“ биха направили и невъзможното, за да измъкнат Шамборд невредим, това е ясно. Затова пък не биха имали нищо против да видят мъртви Джон и мадмоазел Шамборд, няма защо да се лъжем. Освен това Ранди твърди, че е чула стрелба с автомат. Последвана от… тържествуващи възгласи.
— Точно това написах и в доклада си — въздъхна Ранди. — Ако не е бил прострелян, Джон е загинал при експлозията. И все пак…
Марти отметна завивките и скочи на крака, въпреки че още се олюляваше.
— Джон е жив! Знам го. И не ме интересува какво смятате вие двамата!
Съзнанието му явно беше решило да отхвърли болезнената мисъл. Той продължи настойчиво:
— Има шанс Джон да е оцелял! И в такъв случай може би се нуждае от помощта ни. Представете си, че лежи там някъде ранен, безпомощен… или онези зверове се готвят да го убият! Трябва да го потърсим, незабавно!
Очевидно въздействието на поредната доза „Мидерал“ върху него ставаше все по-слабо и Марти се изпълваше с енергия и с непоколебимо желание за действие. В такива моменти се чувстваше готов да премести планини. А сега ставаше въпрос за най-добрия му приятел — за Джон, за когото бе готов да мине през огън и вода.
Питър сложи ръка на рамото му.
— Успокой се, братле. Мисли трезво. В момента си позволил на въображението си да се развихри…
— Кой, аз ли не разсъждавам трезво?! — наежи се Марти. — Или вие, англичаните, наричате „развихрено въображение“ всичко, чиято логика не можете да съзрете?! Гордеете се, че сте стъпили здраво на земята, а не виждате колко сте ограничени…
— Добре, добре, не се горещи — сухо каза Питър. — Да допуснем, че Джон може да е жив. От думите на Ранди става ясно, че той, в най-добрия случай, е пленник. Или е ранен, преследван и се крие. Въпросът е — как да разберем къде е? Щом връзката със сателитите е прекъсната, не можем да разчитаме и на електронните средства за комуникация.
Марти отвори уста, за да възрази, но идеите все още не бяха започнали да се раждат в укротения му от лекарството мозък и той замлъкна объркан, ядосан на собствената си безпомощност.
— Ако приемем, че Джон действително е успял да избяга — намеси се Ранди, — особено ако и Шамборд е с него, „Щитът с полумесеца“ е по петите им. Мавритания вероятно е изпратил своя главорез Абу Ауда да се погрижи… И ако случайно още са живи, би трябвало да са някъде в Алжир…
— Но ако се съди по това, което се е случило с американските разузнавателни сателити, по-вероятно е Шамборд да е в ръцете им — забеляза Питър. — Както и Джон, ако въобще е жив. А в такъв случай нямаме и най-малка представа къде биха могли да бъдат…
По-притеснен от всякога, Фред Клайн се въртеше неспокойно на дървената пейка, пренесена от ранчото в Таос в президентския апартамент. Той местеше разсеяно поглед по рафтовете с книги, като се опитваше да подреди в главата си онова, което трябваше да обсъди с президента. Изпитваше остра нужда да запали лулата си. Кракът му нервно се поклащаше.
Когато президентът най-после се появи, той веднага забеляза състоянието на Фред, но го отдаде на болката от загубата.