В продължение на още близо три часа Джон напрягаше слух, за да чуе поне някои от репликите, които терористите си разменяха, но ревът на моторите заглушаваше всичко и не чу почти нищо съществено. Би трябвало горивото на хеликоптера вече да е на привършване и да кацнат някъде, за да заредят. Явно Мавритания все още смяташе, че може да извлекат някаква полза от залавянето му, след като не беше разпоредил да го убият, но Джон подозираше, че в края на краищата ще предпочетат да се отърват от него. Един заложник с враждебни намерения понякога се оказва в тежест, особено ако стане напечено…
Отчаяно търкаше китките си и само от време на време спираше, за да си почине. Беше прострелян в ръката и раната го наболяваше. Не беше дълбока, но трябваше да се промие. Разбира се, в момента това не беше основният му проблем.
Не го напускаше и мисълта за Ранди. Знаеше, че тя ги беше чакала до последно и сигурно се беше промъкнала съвсем близо до вилата, обезпокоена от забавянето им. В такъв случай… дали беше успяла да избяга?
Молеше се да го е сторила. Да е била достатъчно бърза. Гърлото му пресъхваше при спомена за онези кошмарни мигове преди експлозията, когато бяха само на косъм от смъртта…
Хората на Мавритания ги бяха обградили отвсякъде… Обезоръжиха ги…
Чу Шамборд да казва:
— Приятелчетата на американеца ще ударят вилата. Трябва да побързаме. Нека хората ти дадат няколко откоса с автоматите, а после да се развикат, че неверникът е мъртъв. И веднага изчезваме!
Така и стана. После хукнаха към площадката за хеликоптери, като повлякоха и тях двамата с Терез. Едва бяха наближили бараките, когато земята под краката им се разтресе. Взривната вълна ги отхвърли във въздуха, оглуши ги, откършени клони и парчета тухли се посипаха върху тях. Една масивна дървена врата се стовари върху единия от терористите и го премаза…
Когато всичко утихна, Джон се надигна, като залиташе. По лицето му се стичаше кръв, а в лявата си ръка усещаше пареща болка. Огледа се за захвърлено оръжие, но чу гласа на Абу Ауда:
— Не си го и помисляй!
Автоматът на терориста беше насочен към него.
Оцелелите се изправиха на крака. Огледа се за Терез. Беше жива, но ранена в крака. Баща й се спусна към нея, но тя го отблъсна:
— Остави ме! Вече не знам кой си…
Обърна му гръб и се приближи до Джон. Откъсна раздрания си ръкав и започна да превързва раната му.
— Всичко, което правя, е в името на Франция — каза Шамборд. — Един ден ще ме разбереш…
— Вече разбрах достатъчно — огорчено поклати глава тя, без да го поглежда.
— Бъдете спокоен, доктор Шамборд — разнесе се кадифеният глас на Мавритания. — Вие сте герой и рано или късно дъщеря ви ще го разбере!
В този миг чуха яростните викове на един от терористите. Хеликоптерът „Хюи“ беше пострадал жестоко от експлозията — разхвърчалите се отломки го бяха ударили и бяха счупили перките му. Настъпи всеобщо объркване.
Най-после Шамборд заяви:
— В „скаута“ има място за петима. Вие, мосю Мавритания, пилотът ви, капитан Бонард и Терез ще дойдете с мен.
Мавритания се опита да възрази — искаше да вземат още някой от неговите хора, но Шамборд беше непреклонен:
— Няма да оставя дъщеря си, а и капитан Бонард ще ни е нужен. Най-неотложната задача, която стои пред нас, е да бъде възстановен прототипът. За тази цел ще ми е необходимо място, където да работя. Както виждате, преценил съм всичко. Съжалявам, че няма място за още някого, но това е положението.
И Мавритания беше принуден да отстъпи, въпреки че Абу Ауда се беше намръщил неодобрително.
— Ти се погрижи за останалите, Абу Ауда — обърна се той към лейтенанта си. — Организирай придвижването, така че да можете в най-скоро време да се присъедините към нас.
— Ами американецът, Смит? Да го убия ли? Само ще ни създава грижи… Заради него…
— Не! — рязко го прекъсна Мавритания. — Казах вече. Смит е ценен. Може би дори по-ценен, отколкото мислех… Но го пазете добре. Ти отговаряш за него, Абу Ауда.
Качиха Терез на борда на хеликоптера въпреки протестите й. След малко „скаутът“ се издигна във въздуха и се насочи на север, към Европа. Абу Ауда нареди да завържат ръцете на Джон и групата забърза към доста отдалечената магистрала, където ги чакаха два закрити камиона. Последва дълго, изнурително пътуване през пустинята, докато най-после стигнаха едно от шумните пристанища на Тунис. От там ги взе корабче като онова, с което Джон беше пътувал предния ден.