Ранди кимна одобрително.
— Добре, само… този въпрос накрая: „Какво искаш да правим?“
— А, това ли? — Марти я погледна разочаровано. — Как, нима не се сещате откъде е това? Хайде де, всеки го знае…
— Ами да! — възкликна Питър. — Това е репликата от филма „Марти“! „Какво искаш да правим довечера, Марти?“
Марти изръкопляска.
— Ето, видяхте ли? Оказа се много просто. А сега предлагам да пристъпим към действие!
Слязоха долу, в кабинета на стария приятел на Питър, доктор Лочиел Камерън. Той ги изслуша и без излишни въпроси отстъпи на Марти мястото пред компютъра. Пръстите на Марти пробягнаха по клавиатурата, откриха адреса www.aspergersyndrome.org и вкараха закодираното съобщение. Оставаше само да се надяват, че то ще стигне до Джон, в случай че… наистина беше жив.
Марти скочи от стола и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. Не го свърташе на място.
Доктор Камерън въпросително погледна Питър. Дали все пак не беше време Марти да си вземе лекарството? Питър поклати глава отрицателно, като внимателно наблюдаваше приятеля си. Искаше му се да изчакат — Марти можеше да им бъде много полезен с идеите си.
С всяка следваща минута обаче той ставаше все по-неспокоен, ръкомахаше ожесточено и си бърбореше нещо.
Най-после Питър кимна на доктор Камерън — нямаше смисъл да отлагат повече. Нервната свръхвъзбуда само щеше да изтощи Марти.
— Е, братле, много нерви изхаби. Какво ще кажеш малко да успокоим топката?
Марти запротестира, но Ранди се намеси в подкрепа на Питър.
— Така ще е най-разумно, Марти. За да може после, когато се наложи да действаме, да бъдеш в добра форма.
Марти ги изгледа изпод вежди. Виждаше, че са загрижени за него, и не можеше да им се сърди. Освен това знаеше, че бяха прави.
Той въздъхна.
— Добре, дайте насам проклетото хапче.
Един час по-късно от Джон все още нямаше отговор. Вече укротеният Марти седеше пред компютъра и не сваляше очи от екрана. До него бяха застанали Ранди и Питър и… чакаха.
Трийсета глава
Недалеч от стария пазарен град Аалст се намираше имението на фамилията Брабант, потомци на старинния благороднически род Ла Порт. С течение на времето градът се беше разраснал и се беше превърнал в предградие на Брюксел, но имението Ла Порт беше запазило древното си величие.
Днешният ден очевидно беше особен — пред сградата с вид на средновековен замък бяха паркирани седаните и лимузините на ръководството на НАТО и на представителите на Съвета на европейските нации, който тази седмица щеше да заседава в Брюксел.
Гостите бяха събрани в огромния салон със старинни оръжия, хералдически гербове и платна на Ван Дайк и Брьогел по стените. Гордата аристократична осанка на домакина им, генерал Ла Порт, се извисяваше край запалената камина.
Комисарят на Европейския съюз Енцо Чиконе, току-що пристигнал от Рим, се изказваше на английски:
— Проблемът със сателитите на американците наистина е обезпокояващ. Дотолкова, че застави мнозина от нас да преосмислят становището си по някои въпроси… Може би наистина сме станали прекалено зависими във военно отношение от американците. Позволили сме НАТО да стане едва ли не синоним на Съединените щати.
— И все пак нашето сътрудничество със Съединените щати се оказа ползотворно в много отношения — отбеляза Ла Порт. Говореше на френски — език, за който Чиконе бе принуден да ползва преводач.
— Но това беше преди — продължи той, — когато още не бяхме готови да вземем съдбата си в ръце. Сега вече сме натрупали достатъчно опит и е време да станем по-самостоятелни. Не търсим конфронтация с американците, а заслужено признание на нарасналата си мощ.
— Военната сила винаги е свързана и с икономическо влияние, с позиции на световния пазар — отбеляза комисарят Ханц Брехт от Виена, който говореше на английски, за да улесни Чиконе. — Както казахте, генерале, ние вече спокойно можем да бъдем конкурент на Съединените щати на световния пазар. И е жалко, че трябва сами да си налагаме някои ограничения, ръководени от политически съображения.
— Именно — одобрително кимна Ла Порт. — Радвам се да чуя всичко това. Вече бях започнал да се питам дали ние, европейците, не сме потънали в някаква летаргия и не сме загубили съзнанието за своята мощ. Та в края на краищата не създадохме ли ние Америка, за да се озовем сега в положението на нейни васали?! Великобритания очевидно вече е признала господството на Америка. Ние ли ще сме следващите, които ще го сторят?
Събралите се го слушаха внимателно. Освен италианския и австрийския комисар, тук бяха и белгийският и датският представител на Съвета на европейските нации, както и военното ръководство на НАТО, тоест генералите, които преди броени дни бяха събрани на борда на „Шарл дьо Гол“: испанецът Валентин Гонсалес със своята дръзко килната фуражка; италианецът Руджиери Инзаги с пронизващия поглед и германецът Ото Битрих със замисленото изражение на мъжественото грубовато лице. Липсваше само британският генерал, сър Арнолд Мур, чиято така ненавременна смърт беше потресла всички. Те бяха военни, свикнали да гледат смъртта в лицето, но подобен край им се струваше оскърбителен — ако не умреш в битка, то поне да е у дома, с побелели коси, сред спомените и медалите.