Думите на Ла Порт бяха посрещнати с противоречиви чувства. Почти веднага избухнаха възражения, но се чуха и гласове, които изразяваха съгласие.
Генерал Битрих беше седнал по-встрани и не вземаше участие в спора, но мълчанието му не беше безучастно, а по-скоро — напрегнато. Той се взираше в Ла Порт така, сякаш правеше дисекция на рядък биологически вид и суровото му лице изглеждаше по-замислено отвсякога.
Но Ла Порт не забелязваше втренчения в него поглед. Идеята за една колосална общност — обединена Европа, беше завладяла цялото му съзнание и той се опитваше да я внуши и на останалите. Те изглеждаха предпазливи, резервирани, но той щеше да ги зарази със своя устрем. И призивът му отекна в залата:
— Колкото и да спорим, мисля, че всички ще се съгласите с едно: Европа, от Прибалтика до Средиземноморието, от Атлантика до Урал, може да се превърне в единна сила, отговорна за собственото си бъдеще! За тази цел ни е необходима обединена армия!
Комисарят Чиконе се раздвижи неспокойно на стола си и пръв наруши настъпилото мълчание:
— След няколко години ще имате твърдата ми подкрепа, генерал Ла Порт. Но не и сега. Още не. Бих искал да споделя ентусиазма ви, но мисля, че още не сме готови за подобна решителна крачка. Не можем да не си даваме сметка за нестабилната международна обстановка — сложната ситуация на Балканите, многобройните терористични атаки, взривоопасните зони в Средния изток и бившите съветски републики…
Тези думи очевидно изразяваха всеобщото мнение и бяха посрещнати с одобрителен шепот.
— Напротив! — повиши глас Ла Порт. — Всичко това само доказва, че е настъпил решаващият момент, в който трябва да направим избора си! Отговорността е голяма, но сме длъжни да я поемем. Трябва да затвърдим позициите си, преди да е станало твърде късно. Бъдещето на обединена Европа е в наши ръце!
Чиконе потърси подкрепа в погледите на останалите и отново отговори от името на всички:
— Тази идея не може да ни остави равнодушни, генерал Ла Порт, но, уви, продължавам да смятам, че все още е твърде рано за каквито и да било действия в тази насока. Просто защото не сме готови. Такава е горчивата истина.
Неколцина от събраните в залата закимаха в знак на съгласие.
Изведнъж заговори генерал Битрих, който до този момент не беше проронил и дума. Всички погледи се обърнаха към него.
— Колкото до компютърната атака срещу сателитите на Съединените щати, която очевидно безпокои нашите комисари и генерал Ла Порт твърде много, убеден съм, че американците в най-скоро време ще овладеят ситуацията и ще разкрият кой стои зад всичко това.
В залата отново се разнесе одобрителен шепот, но генерал Ла Порт само се усмихна и отвърна уклончиво:
— Напълно е възможно.
Сивите очи на немеца проблеснаха, хладни като стомана.
Когато гостите се изтеглиха в трапезарията, където беше сложена масата, генерал Битрих се приближи до Ла Порт и подхвърли:
— Жалко за генерал Мур. Каква ненавременна загуба…
Ла Порт кимна печално.
— Да. Потресаващо. И като си помислиш, че само преди броени часове бяхме заедно…
— Нали? — подхвърли германецът, без да сваля очи от него. — Като възстановявам в спомените си оня разговор, се сещам, че Мур спомена нещо… Той беше останал с впечатлението, че знаете нещо, което премълчавате.
Ла Порт издържа погледа му.
— Да, и аз си спомням, че Мур изрази подобно опасение. Не знам какво го беше навело на тази мисъл, но го уверих, че греши.
Той посочи към отрупаната с изискани ястия маса, която се виждаше през отворената врата.
— Надявам се, че обичате фламандска кухня, генерал Битрих?
Кокетната вила с островръх покрив беше облицована отвън с дървена ламперия и чудесно се вписваше в планинския пейзаж. На север прозорците й гледаха към заснежените върхове на Алпите и стръмните склонове, обрасли с борови гори. На юг се откриваше панорамна гледка към обширни алпийски ливади, а в далечината се виждаше старинният манастир Шартрьоз. Снегът, осеян със стъпки на сърни, още лежеше тук-там по поляните, но въздухът вече ухаеше на пролет и свежа трева.