Заключената в една от стаите на втория етаж Терез Шамборд обаче трудно можеше да се полюбува на приказно красивата гледка. Прозорците бяха разположени толкова нависоко, че тя дори не можеше да надникне през тях. Затова примъкна леглото под прозореца и избута върху него старинното писалище. Оставаше да закрепи отгоре и стола. После щеше да се покатери и да погледне.
В този момент ключът се превъртя в ключалката и на прага се появи баща й с поднос в ръцете.
Той я погледна изумено и поклати глава.
— Безсмислено е, Терез… Вилата е кацнала на ръба на стръмна урва и ако някой се опита да скочи от прозореца, няма да оцелее. Плюс това прозорците са заковани. За всеки случай.
— Много умно измислено… — Гласът на Терез беше леден. — Но аз все пак ще се измъкна от тук. И ще отида в полицията.
Баща й я гледаше тъжно.
— Надявах се, че ще ме разбереш… Че ще се присъединиш към нас в тази… благородна битка. Изчаквах благоприятен момент, в който да ти обясня всичко, но намесата на онзи американец само обърка нещата… — Той въздъхна. — Аз съм ти баща, Терез. И мястото ти е тук, до мен, дори и да не искаш да ме погледнеш… Ето, донесох ти храна. Хапни, защото всеки момент тръгваме.
— За каква „благородна битка“ ми говориш?! — избухна Терез. — Как изобщо си могъл да си помислиш, че ще одобря това? Събрал си се с банда убийци, които планират нещо чудовищно!
Тя потръпна.
— Терез, ние служим на висока кауза — тихо каза баща й. — И както казах на оня американец, не аз помагам на терористите, а те — на мене. Ние с капитан Бонард имаме цели, различни от техните.
— Какви цели? — настоя тя. — Трябва да бъдеш откровен с мен, ако искаш да ти се доверя.
Шамборд я погледна замислено.
— Бих искал да ти кажа всичко, но… още не си готова. Може би по-късно, когато всичко свърши.
Той понечи да каже още нещо, но се отказа и бързо излезе от стаята. Ключът отново се превъртя в ключалката.
Гневно стиснала устни, Терез дотътри тежкия резбован стол до леглото, закрепи го на върха на импровизираната конструкция и се изкатери нагоре. Когато стъпи на стола, пирамидата под краката й се заклати. Тя затаи дъх и се прилепи до стената. Когато се увери, че е стъпила достатъчно устойчиво, се надигна на пръсти и, слава Богу, брадичката й беше на равнището на прозореца.
Успя да погледне надолу и… ахна. Баща й имаше право. Под прозореца зееше главоломна пропаст. Гледката беше приказно красива, но сега не й беше до това. Нямаше време да се отдава на съзерцание.
Прехапа устни. Чувстваше се като птица в клетка. Прозорецът наистина беше закован, но и бездруго би могла да избяга през него само ако имаше криле.
Терез въздъхна. Нямаше да се предаде толкова лесно. Трябваше да намери начин да ги спре, но междувременно реши да хапне. Нямаше смисъл да се лишава от храната — каквото и да й предстоеше оттук нататък, щяха да са й нужни сили. Освен това умираше от глад.
Внимателно слезе долу и отиде до масичката, на която баща й беше оставил подноса с храната. Имаше някаква гъста селска яхния с картофи и заешко месо, дебел резен хляб и кана червено вино.
Храната й дойде добре, но през цялото време, докато се хранеше, Терез не спираше да мисли за всичко, случило се през последните дни, и за онова, което предстоеше да се случи. Все още не можеше да си обясни как баща й, човекът на мисълта, вглъбеният учен, беше стигнал до тук. Мъжът, когото познаваше, беше грижовен и всеотдаен, беше стъпил здраво на земята и не признаваше етнически, религиозни и расови бариери. Той определено не беше фанатик и вярваше единствено в силата на разума. Възможно ли беше да се е заблуждавала? Да е живяла в неведение за скритата му същност?
Вярно е, че напоследък не прекарваха много време заедно… Но ако у него беше настъпила такава рязка промяна, би ли могла да не я забележи?
Терез си блъскаше главата над тази мисъл, когато чу отвън да спира някакъв голям автомобил. Капитан Бонард и онова зловещо човече, Мавритания, бяха тръгнали нанякъде с един пикап още щом слязоха от хеликоптера. Може би сега се връщаха?
В такъв случай вероятно скоро щяха да потеглят отново.
И действително, след малко ключалката изщрака и в стаята влезе капитан Бонард. Сега беше в пълна военна униформа, с нашивките на френския чуждестранен легион. Погледът на сините му очи беше студен, а четвъртитата челюст и волевата брадичка подсилваха суровото изражение на лицето му. В ръката си държеше пистолет.