— Изпратиха ме да ви взема, мадмоазел. Защото мога да бъда достатъчно твърд, когато се наложи.
— Не се и съмнявам — язвително отвърна Терез. — На лицето ви е изписано. Сигурна съм, че можете да застреляте човек, без да ви мигне окото.
Лицето на Бонард остана безизразно, само очите му се присвиха. Той й направи знак с пистолета да го последва.
Слязоха на долния етаж, в облицования с дървена ламперия хол, където Мавритания се беше навел над някаква карта, разгърната на масата. Баща й стоеше зад гърба му. Изражението му беше особено, а в очите му Терез забеляза странен блясък.
Капитан Бонард посочи на Терез един стол в отдалечения край на стаята.
— Седни там и остани на мястото си!
— Покажете ми другата си база, капитане — каза Мавритания, без да се обръща. — Ще наредя част от хората ми да ни чакат там.
Бонард се приближи към масата.
В същото време Терез видя баща си да изважда пистолет и да го насочва към Мавритания.
Тя наблюдаваше смаяно.
Съсредоточен в картата, Мавритания още не беше забелязал заплахата.
— Не е необходимо, Мавритания — каза баща й с чужда на Терез метална нотка в гласа. — Ние знаем къде е базата. Хайде. Време е да тръгваме.
— Трябва да изчакаме хората ми. Абу Ауда ще пристигне всеки момент — каза Мавритания, все още без да вдига глава.
— Няма да чакаме никого — възрази Шамборд. — Тръгваме веднага.
Тогава Мавритания изведнъж разбра, бавно обърна глава към Шамборд и видя пистолета в ръцете му. Капитан Бонард също беше извадил оръжието си.
— Е? Какво става тук? — вдигна леко вежди Мавритания. В гласа му се долавяше известно учудване, но не и тревога. Владееше се забележително, макар че веднага разбра сериозността на ситуацията.
— Мавритания, вие сте интелигентен човек, така че не правете нищо, за което после ще съжалявате — предупреди Шамборд.
— Никога не съм правил нещо, за което да съжалявам — хладно отвърна Мавритания. Нито едно мускулче на лицето му не трепваше. — Все пак ще ми обясните ли…?
— Благодарни сме ви за помощта, но не се нуждаем повече от услугите на „Щита с полумесеца“, откъдето следва, че пътищата ни се разделят. Вие обаче, мосю Мавритания, ще дойдете с нас и известно време ще бъдете наш гост.
— Разбирам. Вие имате други планове и смятате, че интересите ни няма да се застъпят?
— Да, боя се, че конкретните политически цели, които преследваме, се разминават.
— Хмм… — смръщи вежди Мавритания. — А кой ще управлява хеликоптера? Моят пилот не би ви се подчинил.
— Така и предполагахме — спокойно отвърна Шамборд. — Бонард, погрижи се. Вземи със себе си Терез.
Бонард повлече със себе си обърканата Терез и когато вратата се затвори след тях, Шамборд обясни:
— Дариус е отличен пилот. Мисля, че ще се справи.
Мавритания не каза нищо, но когато отвън проехтяха двата изстрела, трепна.
Лицето на Шамборд остана безизразно. Той посочи вратата.
— След вас, Мавритания.
Излязоха на обляната от слънце поляна. До хеликоптера лежеше тялото на пилота, саудитеца Мохамед. Той беше прострелян в гърдите с два куршума и ризата му беше обагрена от кръв.
Терез беше закрила с ръка устата си, бледа като смъртник.
Баща й се обърна към Бонард:
— Готови ли сме за тръгване?
— Да.
— Много добре. Тогава да не губим повече време.
Трийсет и първа глава
Главното беше ръцете да са свободни. В противен случай би могъл да се измъкне само по чудо — не си правеше никакви илюзии в това отношение. Затова още когато терористите завързваха ръцете му в камиона на път за Тунис, Джон постави китките си така, че да улесни задачата си впоследствие. Слава Богу, това не направи впечатление никому — хората на Абу Ауда си имаха други, по-непосредствени грижи. И все пак го бяха завързали доста стегнато — откакто бяха седнали в хеликоптера, Джон упорито се мъчеше да се освободи, засега — без особен резултат.
Превръзката на очите беше друг проблем. Изобщо, като си помислеше какви са шансовете му, стомахът го присвиваше. Най-лошото беше, че разполагаше с малко време. Хеликоптерът вече започваше да губи височина. Все още не беше късно за една изненадваща атака — хеликоптерът беше обезопасен, устойчив на удар и пригоден за извънредни ситуации. Ако се разбиеше, не беше изключено Джон да успее да се измъкне.
Само трябваше да улучи момента преди кацането. Тогава имаше известна надежда да се отърве без фатални наранявания и да използва всеобщото объркване, за да изчезне.
Докато премисляше всичко това, не преставаше да върти китките си зад гърба си, но като че ли възелът не можеше да се разхлаби повече.