— И кой според теб стои зад всичко това? Емил Шамборд?
— Или капитан Бонард. Възможно е да държи Шамборд чрез дъщеря му — добави Джон, обезпокоен за Терез. — А знае ли се вече нещо за Питър Хауел и Марти?
— Доколкото разбрах от Ленгли, и те са в Париж. Марти бил дошъл на себе си.
Джон трепна от вълнение.
— Казал ли е нещо за Шамборд?
— Нищо, което да не знаем… Ще изпратя Ранди да те вземе.
— Кажи й, че ще я чакам на спирката на лифта във Форт дьо ла Бастии.
— Ще й предам. — Фред Клайн помълча и добави, след кратко колебание: — Полковник Смит, възможно е зад Шамборд и Бонард да стои още някой. Може дори да е дъщерята.
Терез? Не. Това беше изключено. Но другото… беше напълно възможно. Като се замислиш…
— Добре, Фред. Ще го имам предвид. Измъкни ме от тук по най-бързия начин.
Трийсет и втора глава
Старши капитан Либ Тасини седеше зад бюрото си в Генералния щаб на флота на площад „Конкорд“ и замислено си играеше с красивата химикалка „Мон Блан“, без да сваля поглед от Питър Хауел.
— Странно, че ми задаваш този въпрос, Питър. Мога ли да попитам какво е предизвикало интереса ти?
— Да кажем, че от МИ-6 ме помолиха да се поинтересувам… Доколкото знам, има връзка с проблема на един от младшите ни офицери.
— И какъв, по-точно, е този проблем?
— Добре, Либи, само че между нас да си остане… — въздъхна Питър. — Аз съм само посредник, нали разбираш? Знаеш, че вече официално не съм на служба. Слава Богу, това ми се махна от главата. Всички тези условности… понякога ми идваха в повече.
— Приятелю… това, което ме притеснява, е, че твоят въпрос засяга една доста… комплицирана ситуация, с която в момента се занимаваме.
— Хайде, де! Е, тъкмо имате повечко информация по въпроса.
— Хмм… Бих искал да знам какво го вълнува вашия… младши офицер дали срещата на „Дьо Гол“ е била официално оповестена?
— Ами, ето какво… — заговорнически снижи глас Питър. — Младокът трябва да се отчете за разходите, които е направил, придружавайки един от нашите генерали на тази среща като резервен пилот. Затова би искал да представи на касиера някакво потвърждение… Нещо черно на бяло…
Капитан Тасини се засмя.
— Така, значи? А защо не вземе писмено потвърждение от самия генерал?
Питър се изкашля.
— Точно това е деликатният момент… Оказва се, че генералът се е споминал преди няколко дни. Бил е човек на възраст…
Тасини присви очи.
— Така ли?
— Да… Жалко наистина.
— Добре — неохотно отвърна Тасини, като поклати глава. — Виж какво, Питър, за момента мога да ти кажа само, че макар такава среща да не е била регламентирана официално, тя, изглежда, се е състояла. Ние също нямаме достатъчно информация.
— Ясно… — надигна се Питър. — В такъв случай, за съжаление, информацията ще остане непотвърдена официално. А колкото до нашия младеж, касиерът ще прецени дали да му възстанови разходите…
— Да, неприятна ситуация — съчувствено сви рамене Тасини.
Питър тръгна към вратата, като попита мимоходом:
— А капитанът на „Шарл дьо Гол“ не пожела ли да коментира въпроса?
Тасини се облегна назад и отново замислено изгледа Питър. После отговори:
— Капитанът твърди, че такава среща не се е състояла. Корабът му упражнявал военни маневри във „вражески води“, затова бил със загасени светлини. Въпросното учение се провеждало с благословията на НАТО. Проблемът е, че никой в НАТО не си спомня да е издавал подобна заповед.
— Аха… Виж ти. Много заплетена история. Добре че не ми влиза в работата — подхвърли Питър на излизане.
Съмняваше се, че е успял да заблуди стария си приятел, но важното беше, че и двамата се бяха придържали към правилата на играта. Той се подсмихна. Въпреки недомлъвките него лично резултатът от разговора го удовлетворяваше.
„Курфюрстендам“ беше един от най-оживените булеварди в центъра на Берлин. Той беше известен с луксозните си магазини и офис сгради, както и с това, че както берлинчани уверяваха, никога не спеше. Тук бяха и най-елегантните ресторанти в града. Един от тях бяха избрали за мястото на срещата си Пайк Екснер и влюбеният в нея млад лейтенант. Това беше втората им среща в разстояние на дванайсет часа — сигурен признак, че бяха хлътнали не на шега.