Пайк със задоволство констатира, че младежът, който идваше насреща й, днес изглеждаше много по-непринуден и освободен — очевидно вчерашните й усилия бяха дали резултат. Определено беше изоставил скованите войнишки маниери. Оставаше да развърже и езика си.
Тя засия насреща му, сякаш не беше преставала да мисли за него, откакто се бяха разделили предната вечер.
Младият кавалер поръча бутилка рейнско вино и двамата си продължиха започнатия вчера разговор, опиянени от близостта си повече, отколкото от хубавото вино.
През цялото време, докато обядваха, Пайк не преставаше да бъбри оживено — толкова много неща имаха да си кажат. Споделяше с него най-съкровените си мечти — как би искала да пътува, да обиколи света, да срещне различни хора…
Младият мъж жадно я поглъщаше с поглед, но не беше толкова словоохотлив и предпочиташе да не говори за работата си, въпреки че на нея й беше интересно да научи повече за живота му.
Шницелът беше превъзходен, а за десерт имаше щрудел, кафе и бренди. Лейтенант Йоахим Биерхоф отдавна не се беше чувствал толкова добре. Младата жена държеше ръката му, усмивката не слизаше от лицето й, а погледът й… Погледът й беше по-красноречив от думите. Какво ли нямаше в този поглед — нежност, обожание, плах трепет, обещание за наслади… Много мъже — по-зрели и по-опитни от младия лейтенант, не бяха устоявали на магията на този поглед.
Йоахим плати сметката и двамата излязоха от ресторанта прегърнати. В гърдите на лейтенанта вече напираше несдържано желание, а ако се съди по това как пламенно се притискаше в него Пайк, очевидно и тя изпитваше същото.
Двамата влюбени нямаха търпение да се озоват в апартаментчето на Пайк, а после — в леглото, и да се отдадат на страстта си.
Прекосиха река Шпрее и минаха Бранденбургската врата. Пайк живееше в Източен Берлин, в бохемския квартал „Пренцлауер Берг“.
В момента, в който влязоха в апартамента й и затвориха вратата зад гърба си, те започнаха трескаво да свалят от себе си дрехите. След малко Пайк въздишаше блажено в прегръдките на Йоахим, който обсипваше гърдите й с целувки.
— Как бих искала с теб да сме на някое слънчево, романтично място… Южна Италия или може би… Испания, а защо не и Южна Франция… — промълви Пайк, като се сгуши на гърдите на Йоахим. — В Берлин пролетта е хладна и това ме потиска…
— Наистина ли? — оживи се той, като се любуваше на кадифено меката й кожа. — Можеш ли да си представиш — само преди седмица бях в Южна Франция с генерал Битрих? Ех… ако беше дошла с мен…
— А какво щеше да каже генералът? — палаво изчурулика тя. — Май нямаше да ми се зарадва особено…
— Кой, генерал Битрих ли? Ами че той почти през цялата нощ беше на оня френски кораб… Отиде само с пилота, а аз трябваше да ги чакам на сушата. Обикалях сам нагоре-надолу по кея, открих ресторантчета с превъзходни вина… Но бях сам, а като си помисля, че можехме да сме двамата…
— Да, сигурно щеше да ми хареса… Но сега сме тук и сме само двамата, нали?
При последвалата бурна прегръдка Пайк падна от леглото и си удари гърба и коляното. Усмихваше се храбро, но очите й се насълзиха от болка.
Йоахим я настани в леглото и намести възглавниците около нея. Изглеждаше толкова уязвима, толкова крехка.
— Моля те, завий ме… — прошепна. — Мисля, че ме тресе… Ама че съм и аз… Как можа да се случи точно сега?
Йоахим Биерхоф, офицер и джентълмен, я зави и взе малката й ръка в своята. Пайк цялата трепереше.
— Съжалявам, че стана така… Аз…
— Няма нищо — увери я той. — Ще се оправиш. Може би трябва да поспиш…
— Да… Утре ще съм по-добре… Нали не ми се сърдиш?
— Как можа да си го помислиш?
Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и прошепна:
— Толкова си мил…
После потъна в сън. Лейтенант Йоахим Биерхоф се облече и се измъкна на пръсти, за да не я събуди. Не му оставаше нищо друго.
В момента, в който входната врата се хлопна, Пайк скочи от леглото, облече се и вдигна телефона. Набра някакъв номер и докладва:
— Генерал Битрих действително е бил в Южна Франция. Прекарал е нощта на борда на френски самолетоносач. Нали това те интересуваше?
— Ти си истинско съкровище — увери я Питър. — Все пак се надявам цената да не е била прекалено висока…
Анджела Чадуик се засмя.
— Знаеш, че за теб съм готова на всичко…
— Радвам се да го чуя. Сгрява старите ми кости…
— Хайде стига, Питър. Ти никога няма да остарееш.
— Хмм… Анджи. Благодаря, но ако съм оставил у теб такова впечатление, то е защото край теб всеки се чувства по-млад. Ти би могла и мъртвец да вдигнеш от гроба.