Тя се усмихна. Питър си оставаше Питър.
Когато разговорът приключи, Анджела оправи леглото и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Време беше да си върви у дома — от другата страна на реката.
Питър беше осигурил на Марти нов лаптоп и той прекарваше почти всяка минута пред него в очакване на съобщение от Джон. Седнал с кръстосани крака на болничното легло, само през последните два часа той беше проверил уебсайта на Аспергер-ОАЗИС поне петнайсет пъти, но засега нямаше никакъв отговор.
Марти се люшкаше между надеждата и отчаянието и дори не разбра, че Питър и Ранди са влезли в стаята, докато не заговориха.
— Нещо ново, Марти? — тихо попита Ранди.
— Защото ние не открихме нищо — мрачно добави Питър. — МИ-6 нямат абсолютно никаква информация. Може би, ако знаехме за кого наистина работи Джон, бихме могли да се свържем с тях и да разберем нещо…
— И в ЦРУ ли не знаят нищо? — попита Марти, като погледна към Ранди.
— Засега няма никакви новини…
Марти се намръщи.
— Пак ще проверя уебсайта ОАЗИС.
— Кога го провери за последно? Минаха ли десет минути?
На пълничкото лице на Марти избиха две червени петна.
— Остави ме на мира, Питър! Да не би ти да не ходиш да телефонираш постоянно? — раздразнено отвърна той.
Питър нямаше какво да отговори на това. Марти беше напълно прав.
В уебсайта ОАЗИС, създаден за информация и подкрепа на болните от синдрома на Аспергер и близките им, Марти се чувстваше в свои води. Той беше свикнал да го посещава и не можеше да си представи живота си без него. Съществуването на „нормалните“ хора му се виждаше толкова безрадостно и скучно, изпълнено с несъществени неща. ОАЗИС беше друго нещо — глътка свеж въздух, вода за умиращия от жажда. Хората, които го създаваха, си разбираха от работата и главното — бяха на неговата дължина на вълната.
Ето че и сега надеждите му бяха свързани със страниците на този спасителен за него уебсайт.
След няколко секунди непрекъснато взиране в екрана Марти облегна глава назад, затвори очи и въздъхна.
— Какво? Пак нищо ли? — попита Питър.
Марти кимна.
Помълчаха, обезкуражени, на границата на отчаянието.
Изведнъж звънна телефонът и Ранди се спусна да го вдигне. Беше Дъг Кенеди, шефът й от Ленгли. Тя го изслуша и лицето й изведнъж се промени, погледът й грейна.
— Да… Да, мястото ми е познато!… Страхотна новина, благодаря ти, Дъг!… Ще се справя, не се безпокой!
Тя остави слушалката и се обърна към Питър и Марти, които я гледаха втренчено.
— Джон е жив! И знам къде е.
Строеният преди повече от четири века Форт дьо ла Бастии беше кацнал на скалите високо над Гренобъл. От тук се откриваше забележителна гледка и Джон се беше присъединил към тълпата туристи, които й се любуваха въпреки студения алпийски вятър, който духаше в лицата им. Гренобъл — стар университетски град и център на високите технологии, представляваше удивителна смесица от старинна и свръхмодерна архитектура. Градът беше израснал на мястото, където се сливаха двете реки Драк и Изер, в самото сърце на Алпите, чиито заснежени върхове драматично се извисяваха на хоризонта.
За разлика от останалите обаче, Джон не се вълнуваше от прекрасната панорама, която се разкриваше пред очите му, а следеше с поглед единствено кабинките на лифта.
Намираше се тук вече от няколко часа и междувременно се беше преоблякъл в нови джинси, зелен туристически пуловер и яке. Очите му бяха скрити зад тъмни скиорски очила, а закривеният афгански нож и сигналният пистолет бяха мушнати в предните джобове на якето. Все още беше притеснен, но вестта, че Ранди е жива и здрава, а Марти е дошъл в съзнание, повдигаше духа му.
С напредването на времето обаче започна да става неспокоен. Ранди трябваше вече да е тук. Най-лошото беше, че хората на Абу Ауда също можеха да се появят всеки момент. Беше убеден, че не са се примирили с изчезването му — Джон знаеше твърде много, за да го оставят да се измъкне. А Гренобъл беше единственият по-голям град в околността и най-близкото до шартрьозката вила населено място. Рано или късно терористите щяха да стигнат до тук — нямаше да се откажат от преследването толкова лесно.
И сега, облегнат на парапета в късния следобед, редом с останалите туристи, той не изпускаше от поглед изкачващите се една след друга кабинки на лифта.
Изведнъж пулсът му се ускори. Стори му се, че зърна гладко обръснатото лице на един от терористите. Взря се по-внимателно. Да, не се беше излъгал. Кабинката бавно приближаваше станцията на лифта. Не откри други познати физиономии, но беше сигурен, че и останалите са някъде наблизо.