Вдигна за миг поглед към окаченото на стената платно, за да се зареди с решителност и да почерпи вдъхновение, и отново се съсредоточи върху непосредствения си проблем — издирването на Марти Целербах. Беше проникнал в компютърната му система във Вашингтон — това се оказа просто като детска игра, но установи, че Марти не я е посещавал от деня на експлозията в „Пастьор“. Стисна зъби, остави му малка „честитка“ и излезе по обратния път.
Можеше да провери банковите сметки на Марти и го направи. В последно време нямаше никакво движение…
Замисли се. Оставаше му още една възможност — кредитната карта на Марти.
След миг на екрана се появи списък с покупките на Марти и Шамборд едва не подскочи — да! Вчера Марти се беше сдобил с нов лаптоп. Покупката беше направена в Париж.
Емил Шамборд включи клетъчния си телефон.
Сгушено между Швейцария и Австрия, малкото кралство Лихтенщайн често се подминаваше от обикновените туристи, затова пък беше добре известно на онези, които желаеха да пренесат или укрият известна сума пари. Защото освен с щедрата си природа Лихтенщайн се славеше и с пълната си дискретност по отношение на финансовите операции.
Падаше здрач и над улиците на столицата Вадуц се спускаха тъмни сенки — нещо, което напълно устройваше Абу Ауда. Той се придвижваше с бърза крачка по булеварда, който се спускаше покрай Рейн. Все още беше облечен като западен турист и вървеше, без да поглежда никого. Очевидно знаеше къде отива.
Спря пред една от къщите, която по нищо не се отличаваше от съседните, и почука на вратата три пъти. Изчака малко. Последваха още четири почуквания.
Отвътре се чуха стъпки, някой дръпна резето и едва-едва открехна вратата.
— Breet bate — каза Абу Ауда на арабски в тесния процеп. „Търся стая.“
— May-fah-hem-tiksh (Не разбирам) — отвърна мъжки глас.
Абу Ауда повтори паролата и добави:
— Държат Мавритания!
Вратата рязко се отвори и нисък мургав мъж попита обезпокоено:
— Какво?
Абу Ауда мина навътре, като почти го отмести от пътя си. На този адрес беше една от главните спирки на арабската hawalala — верига за подземен трафик, пране и инвестиране на пари. Организацията действаше при пълна секретност, имаше своя стабилна структура и беше почти изключено представителите на закона да се доберат до нещо. От тук се финансираха не само отделни лица, но и определени каузи. Само в рамките на предишната година по канала бяха преминали около един милиард щатски долара.
— Кой финансираше Мавритания? — продължи Абу Ауда на арабски. — Откъде идваха средствата?
— Знаеш, че не мога да ти кажа…
Абу Ауда извади пистолета си и мъжът отстъпи назад.
— Онези, които са осигурили парите, държат Мавритания — заплашително повтори Абу Ауда. — Те не служат на нашата кауза. Целите им са други. Искам да знам кой стои зад капитан Бонард и Шамборд. И ти ще ми кажеш.
Джон, Питър и Ранди привършиха сандвичите, които си бяха купили от малкото летище, и продължиха да обсъждат ситуацията.
— Каквито и стъпки да решим да предприемем за издирването на Шамборд и капитан Бонард, трябва да действаме максимално бързо — каза Питър. — Не бива да ги оставим да ни изпреварят.
Джон кимна.
— Мавритания планираше да ударят Израел тази сутрин… Имаме налице функциониращ молекулярен компютър, но е възможно Шамборд и Бонард още да са на път…
— Не бива да разчитаме много на това — мрачно поклати глава Ранди.
Слънцето вече беше залязло и над земята бързо се спускаше мрак. В далечината проблясваха гроздове от светлинки. Париж… Докато се взираха в сиянието на големия град, проснат пред тях като на длан, Джон си припомни как започна всичко. Посещението на Фред Клайн беше преобърнало живота му на сто и осемдесет градуса… Беше разбрал за експлозията предишния понеделник, а имаше чувството, че от тогава е изминала цяла вечност.
Сега вече фокусът се беше стеснил, но все още не се знаеше какви ще са последствията при евентуален провал… Едно беше сигурно — платената цена щеше да бъде твърде висока. Затова се молеше да успеят навреме. И се надяваше да могат да разчитат на Марти…
Трийсет и четвърта глава
Доктор Лочиел Камерън забелязваше колко притеснен и угрижен е Марти. Беше минало доста време, откак взе лекарството си, и започваше да става неспокоен. Крачеше напред-назад из стаята с леко тромавата си походка, а доктор Лочиел усмихнато го наблюдаваше от креслото. Той беше сърдечен, добронамерен човек и след като на младини беше минал през ада на войната и беше видял с очите си болката, смъртта и разрухата, сега нямаше нищо против да се посвети на едно далеч по-спокойно занимание, каквото беше пластичната хирургия.