Марти видя празните погледи на приятелите си и спря на средата на думата.
— Благодаря ти, Март — бързо каза Джон, — но кажи направо за втория прототип на Шамборд.
Марти въздъхна и махна с ръка.
— Добре… Както и да е. И така, един прекрасен ден вторият прототип изведнъж изчезна. Бам! Изпари се. Емил каза, че го е разглобил, защото вече не му бил необходим — работата била към края си. — Той сви рамене. — Не виждах особен смисъл в това, но Емил си знаеше работата — решението си беше негово и не му се бърках. Освен това наистина всички детайли бяха вече изчистени, оставаше само фината настройка и компютърът щеше да е готов за действие.
— Кога точно изчезна вторият прототип? — попита Ранди.
— Три дни преди експлозията.
— Трябва да го намерим. Важното е да знаем дали Шамборд е отсъствал от лабораторията за цял ден. Дали е ползвал някаква почивка?
— Хмм… доколкото си спомням, той почти не излизаше от лабораторията. Дори си беше донесъл походно легло…
— Именно. Затова си помисли… Не може да не ти е направило впечатление, ако го е нямало няколко часа.
Марти сбърчи лице в напрегнат размисъл. Компютърът в мозъка му щракаше ли, щракаше, докато най-после той извика:
— Спомних си! Единия път беше вечерта, когато изчезна вторият прототип. Емил ме помоли да отида за пица. Бяхме само двамата. Жан-Люк беше отишъл някъде… След около петнайсетина минути се върнах с пицата, но Емил го нямаше. Дойде си след още петнайсетина минути и трябваше да затоплим пицата в микровълновата фурна.
— Значи го е нямало всичко на всичко половин час… А вторият път?
— На следващия ден каза, че бил много уморен и искал да се прибере в къщи и да поспи в собственото си легло. Наистина бяхме преуморени — работехме денонощно… Тогава се върна след около шест часа.
— Следователно… първия път Шамборд е занесъл прототипа някъде наблизо, най-вероятно у дома си — замислено каза Ранди. — А на следващия ден го е закарал някъде по-надалече, на около три часа път от института или по-малко.
— Откъде сме сигурни, че го е закарал — попита Питър, — а не е пътувал с влак или не е взел самолет?
— Прототипът е прекалено тежък, прекалено обемист и се състои от много различни части — обясни Джон. — Не е лесно да бъде транспортиран.
— Точно така — кимна Марти. — Нужен е поне микробус. А и Емил не би го поверил никому… — Той хвана главата си с ръце. — Какъв кошмар. Умът ми не го побира…
— Три часа не са никак малко време — сбърчи вежди Питър. — Радиусът, в който ще трябва да търсим, е доста голям… — Той се обърна към Марти: — Няма ли някакъв начин да го засечем с компютъра ти? Знаеш толкова трикове…
— Уви… — поклати глава Марти. — Един обикновен компютър няма шансове срещу ДНК компютъра. Те са в различна категория. Защитните кодове на молекулярния компютър се променят с такава скорост, че всеки опит да се проникне в тях предварително е обречен на неуспех.
— В такъв случай защо си включил лаптопа си? — попита Джон. — Какво се опитваш да направиш?
— Да се изхитря… Да си опитам късмета… — промърмори Марти, докато щракаше по клавиатурата. — Ще се свържа с моя суперкомпютър у дома, във Вашингтон. Разработил съм доста добър софтуер, с чиято помощ… — Той прехапа устни. — О, не! Емиле, това беше долен номер…
— Какво има? — взря се в екрана Джон. Там се беше появило някакво съобщение на френски.
— Какво е станало? — разтревожено попита Ранди.
— Не съм очаквал такава подлост… — фучеше Марти. — Как се осмеляваш, Емиле?! С какво право?! Ще съжаляваш за това…
Джон прочете на Ранди и Питър съобщението, което гласеше:
Мартин,
Очаквах от теб по-добри защитни мерки. Съветвам те да бъдеш по-предпазлив. Не забравяй какво имаш насреща си. Блокирах те отвсякъде, вече си вън от играта. Аут. Какво си мислеше — че ученикът може да надмине учителя?
Марти вирна глава.
— Почакай, Емиле… Ще видим кой ще се смее последен. Аз съм Паладин, Белият рицар. На моя страна са силите на светлината. Силите на мрака ще трябва да отстъпят!
Лицето му придоби решително, съсредоточено изражение и пръстите му отново пробягаха по клавиатурата. Опитваше се да възстанови прекъснатата от Шамборд връзка със софтуера си. Джон, Питър и Ранди чакаха, без да помръдват, с напрегнати, сериозни лица. Времето изтичаше…
На челото на Марти се бяха появили ситни капчици пот.
Най-после той въздъхна и погледна приятеля си.
— Нищо не става. Но ще се добера до него! Трябва да има и друг начин…