И изведнъж си спомни. Рязко се надигна и отвори очи.
— Това е! — заяви тържествуващо.
— Кое по-точно? — попита Джон.
Погледите на тримата бяха вперени в Марти.
— Джон спомена Наполеон… Може би това ми помогна да направя връзката. Освен това си зададохме въпроса не пропускаме ли нещо. И аз се сетих… какво ми се губи. Нали знаете, че ако разглеждаме една и съща информация по един и същ начин… обикновено тъпчем на място и не стигаме доникъде. Мисля, че открих липсващата брънка от веригата. Неизвестното, което ще ни помогне да решим уравнението.
— Кое е то, Март? — нетърпеливо попита Джон.
— Отговорът на въпроса „защо?“. Защо Емил прави всичко това? Мисля, че ключът е думичката „Наполеон“.
— И каква е връзката с Наполеон?
— Не си ли спомняш, Питър? Бях ти казал…
Питър свъси вежди, опитвайки се да си спомни, но Марти продължи развълнувано, като размахваше ръце:
— Онази вечер… когато отидох в лабораторията и видях трупа, с периферното си зрение забелязах и още нещо — липсващата картина. Стори ми се странно, но не обърнах особено внимание… Сега разбирам, че не е било нещо маловажно. Дори напротив!
— Чакай, чакай… Каква картина? — попита Джон.
— Картината от стената. Беше репродукция, но Емил много си я обичаше. Наричаше се… „Завръщането на Великата армия от Москва“ или нещо подобно. — Той скочи от леглото и закрачи напред-назад из стаята. — Изобразяваше Наполеон, който се завръща от опожарената Москва, увесил нос, следван от останките от армията си. Наполеон е на бял кон, останалите яздят след него в снега с посърнали лица. Много тъжна гледка…
— И ти забеляза, че картината липсва?
— Да, но като се имат предвид обстоятелствата, това беше последното, за което мислех тогава. И все пак фактът остана в съзнанието ми като нещо, за което не можех да намеря обяснение.
— На мен също ми се струва странно — намеси се Ранди. — За какво им е на баските тази картина, която дори не е оригинална, така че не струва кой знае колко…
— Именно! — Лицето на Марти пламтеше от вълнение. — Изобщо не им е трябвала. Излиза, че си я е взел самият Емил!
— Чак толкова много ли е означавала за него? — в гласа на Ранди се долавяше известно съмнение.
— Очевидно — отвърна Джон. — Разбирам какво има предвид Марти. Това обяснява много неща… Например какво се е въртяло в главата на Шамборд и го е накарало да обърне гръб на досегашния си живот и да тръгне с терористите.
Питър се приближи до прозореца, надникна иззад пердето и огледа тъмната улица.
— Има и още нещо, което мисля, че трябва да знаете. МИ-6 ме натовари със задачата да се поразровя в нещо, което може да има връзка с нашия случай. Преди няколко дни загубихме генерал Арнолд Мур от висшето командване. В самолета му е била поставена бомба. Последното, което знаем за него, е, че искал да разговаря с премиера на четири очи. Имал някаква строго поверителна информация. Е, срещата му с премиера така и не се осъществила. Дори не знаем за какво точно се е отнасяла информацията. Намекнал само, че е във връзка с електронната атака върху комуникационните системи на Съединените щати.
Питър се извърна от прозореца. Лицето му беше мрачно.
— Използвах контактите си, за да науча повече за последните часове на Мур — продължи той. — Оказа се, че на борда на френския самолетоносач „Шарл дьо Гол“ се е провела свръхсекретна среща на генерали от върховното командване. Мур е представлявал Великобритания. Освен него са присъствали генерали от Франция, Италия и Германия. Установена е самоличността на немския генерал — Ото Битрих. Организатор на тази среднощна сбирка е бил заместник-главнокомандващият НАТО, стар познайник на Джон, генерал Роланд ла Порт. Странно е, че в същото време в НАТО изобщо не е била издавана разпоредба за провеждането на подобно мероприятие…
— Роланд ла Порт е бил организатор на срещата? — повтори Джон.
— Самият той, от кръв и плът — кимна Питър.
— А капитан Бонард е неговата дясна ръка…
— Точно така…
Мина известно време преди Джон да заговори отново: