Джон едва не подскочи.
— Съединените щати не бяха информирали съюзниците за срива в комуникационните системи, за да не всяват излишна паника.
— Именно. Излиза, че Ла Порт по никакъв начин не би могъл да знае това, освен ако…
— Освен ако сам не стои зад всичко това!
— Битрих прозрял зад думите на Ла Порт някакви скрити намерения, но отначало си казал, че позволява на личната си неприязън към френския генерал да повлияе на преценката му. Но когато научи, че в самолета на Мур е била поставена бомба, се убеди, че нещата действително са сериозни.
— Ако наистина Ла Порт планира атака срещу Съединените щати, кога най-вероятно би се опитал да я осъществи?
— Още тази вечер. — Изражението на Питър беше сурово. — В понеделник е запланувана тайна среща на Съвета на Обединените нации, на която ще бъде проведено важно гласуване. На Ла Порт ще са му необходими доказателства в подкрепа на становището му и той ще се погрижи да ги осигури…
В настъпилото напрегнато мълчание се чуваше само тиктакането на часовника върху нощното шкафче.
Джон отново надникна през прозореца и забеляза двама мъже, които имаше чувството, че беше виждал и преди.
— Мисля, че открих… — вдигна глава Марти. — „Шато ла Руж“. Червеният замък. Това ли е?
Джон се приближи до компютъра и погледна екрана.
— Да. Това е замъкът от картината! Къде се намира той, Марти?
— Да видим… стар, средновековен замък, от червен гранит… Намира се в Нормандия!
— Това е на около два часа път от Париж — кимна Питър. — Напълно е възможно вторият прототип да е бил закаран там.
— Знаете ли какво си мисля? — каза Джон. — Ако бях на мястото на Ла Порт, щях да избера за начало на атаката полунощ — тогава в Ню Йорк е шест вечерта, а в Калифорния — три следобед. Час пик на територията на Америка. В същото време във Франция вече е нощ, а терористите обичат да действат под прикритието на мрака…
Ранди погледна часовника.
— Наближава девет… Ако Джон е прав…
— … трябва да побързаме — тихо каза Питър.
Преди това Джон трябваше да се обади на Фред Клайн. За последен път хвърли поглед надолу към улицата и възкликна:
— Имаме гости! Двама току-що влязоха през предния вход! Въоръжени са. Проклятие…
Ранди и Питър грабнаха оръжията си. Ранди се спусна към вратата.
В този миг Марти ахна.
— Какво става тук?! Изгубих връзката с Интернет! Не може да бъде…
Питър изключи модема и бързо вдигна телефона.
— Няма никакъв сигнал…
— О, не! — пребледня Марти. — Само това не! Прекъснали са връзките…
Ранди открехна вратата и се ослуша.
Трийсет и шеста глава
Коридорът на етажа беше тих и безлюден.
— Хайде! — прошепна Ранди. — Да изчезваме! Знам къде е задният изход. Забелязах го, като ходих да търся телефон.
Марти бързо прибра лекарствата си, Джон грабна лаптопа и тримата последваха Ранди. Промъкнаха се безшумно по коридора покрай затворените врати на болничните стаи. Разминаха се с една от сестрите, която ги изгледа стреснато.
Долу, откъм фоайето, се чу гневният глас на доктор Камерън:
— Къде?! Как си позволявате да нахълтвате въоръжени в клиниката ми?!
Ускориха ход. Лицето на Марти беше зачервено от бързане. Минаха покрай асансьорите и Ранди посочи противопожарния изход в дъното на коридора.
Зад тях, нагоре по стълбите, вече кънтяха стъпки.
— Сега накъде?! — задъхано попита Марти, но Ранди само му изшътка.
Хукнаха надолу по противопожарните стълби. Спряха чак най-долу, пред някаква врата.
Ранди понечи да я отвори, но Джон я спря.
— Знаеш ли къде ще излезем?
— Предполагам, в мазето. Минахме първия етаж.
— Добре, но след мен.
Ранди сви рамене и отстъпи назад. Джон пъхна лаптопа в ръцете на Марти, измъкна закривения нож от джоба си и открехна съвсем леко вратата. Боеше се, че тя ще изскърца, но пантите явно бяха смазани наскоро и не се чу никакъв звук. Джон надзърна и видя нечия сянка. Затаи дъх и се обърна назад, като сложи пръст на устните си. Останалите кимнаха безмълвно.
Джон проследи накъде ще отмине сянката и се измъкна навън.