— Тази работа никак, ама никак не ми харесва… — промърмори Питър.
Ранди извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.
— Да видим… — Лицето й изведнъж пребледня. — О, не! Какво, по дяволите, става тук?!
— Да… — поклати глава Питър. — Малко помощ от агенциите ни нямаше да ни навреди в такъв момент.
— Аз лично не бих имала нищо против едно подкрепление от… армейски батальон, който да ни чака в замъка на Ла Порт — подхвърли Ранди.
Разтревожен не по-малко от останалите, Джон се отправи към магазинчето на бензиностанцията. Вътре имаше телевизор, който не беше включен, но радиото работеше.
Точно когато Джон влизаше в магазина, музиката спря и гласът на говорителя обяви, че слушат местната радиостанция.
— Знаете ли, телефоните отвън не работят — обърна се Джон към продавача.
— О, да… — сви рамене мъжът. — Много неприятно. Вече няколко души се оплакаха. Телевизорът също не работи, само местните радиостанции. Няма кабелна връзка.
— И… от кога е така?
— Някъде от девет. Вече близо час…
Изражението на Джон не се промени. По същото време Марти беше загубил връзката с Интернет.
— Дано скоро да отстранят повредата…
— Не знам как ще стане — въздъхна мъжът. — Няма как да съобщя, като не работят телефоните…
Джон побърза да се върне при колата. Ранди току-що беше заредила резервоара и бяха готови за тръгване. Джон им съобщи последните новини.
— Това е само работа на Емил! — избухна Марти. Той не беше взел лекарство, за да е във форма, когато открият компютъра. — Този подлец! Значи все пак го е направил… Точно от това се боях! Прекъснал е всички комуникации — и обикновени, и безжични!
— Но тогава… как самият той ще се включи в мрежата? — недоумяващо попита Ранди.
— Той разполага с ДНК компютър — натъртено отвърна Марти. — За него не е проблем да се свърже със сателитите…
— В такъв случай не е зле да тръгваме — каза Питър, като отвори багажника. — Я елате насам за минутка.
Марти надникна в багажника и ахна.
— Питър… Та това е… същински арсенал!
Той отстъпи назад.
— Избирайте — кратко каза Питър.
В багажника имаше струпани пушки, автомати, пистолети и амуниции.
— Добре си се заредил… — отбеляза Джон.
— Как иначе? — ухили се старият агент. — Мотото ми е: „Никога неподготвен.“
Джон имаше узи, но си избра и един пистолет за всеки случай…
— Не, благодаря — решително поклати глава Марти.
— Случайно да ти се намират катерачески приспособления и въздушен пистолет? — делово попита Ранди. — Може да потрябват — стените на замъка изглеждат високи.
— Имам точно каквото ти трябва — увери я Питър. — Бях ги взел на заем и съм забравил да ги върна. Тц-тц-тц… много съм разсеян.
Седнаха в колата, без да губят повече време, и Питър наду газта. Насочиха се към магистралата, която отиваше на запад, към Нормандия, където се надяваха да открият генерал Ла Порт и ДНК компютъра.
На задната седалка Марти кършеше ръце.
— Значи ще трябва да се оправяме сами?
— Да — отвърна Джон. — Ще трябва да разчитаме само на себе си.
— Малко съм нервен… — призна Марти.
— Така трябва — увери го Питър. — Това те поддържа във форма. Но все пак погледни на нещата от добрата им страна. Можеше и да е по-зле. Представи си, че се намираше в точката, която онези маниаци са взели на прицел.
Емил Шамборд се спря пред вратата на стаята, където беше затворена дъщеря му. Вече няколко пъти напразно се беше опитвал да обясни виждането си на Терез — тя отказваше да го слуша. Това го натъжаваше. Не само че много обичаше дъщеря си, но и винаги я беше уважавал, ценеше таланта й, способността й да дава всичко от себе си, без да мисли за финансови облаги. Неведнъж я бяха канили в Холивуд, но тя упорито отклоняваше поканите, защото знаеше към какво се стреми. Беше сценична актриса със свое разбиране за изкуството и не гонеше евтина популярност. Чужди й бяха стандартите на американското общество, които и баща й презираше. Цялата тесногръда жалка етика на Америка се побираше в думите на един техен издател: „Добрият писател е богат, следователно богатият писател е добър.“ Същото се отнасяше и за артистите, и за учените. Тази йерархия на ценностите винаги го беше отблъсквала. Терез очевидно споделяше неговите разбирания. Защо тогава отказваше да приеме съпротивата му срещу тиранията, която Америка се опитваше да наложи на целия свят?
Той въздъхна, поклати глава и отключи тежката дъбова врата. Пристъпи навътре и се приближи до прозореца, където беше застанала Терез, загърнала раменете си с едно одеяло. Въпреки че в камината гореше буен огън, а на пода бяха постлани килими, от каменните стени се излъчваше хлад и в стаята беше усойно като в пещера.