— Понякога войникът е като женен за своята армия — забеляза Ранди, която слушаше с живо участие. — На капитан Бонард сигурно също рядко му остава време за съпругата му?
— А, този ли? Дето е като вярна сянка на графа — все по петите му ходи. Дори не знаех, че бил женен.
Джон отброи няколко евро, за да плати газта, а мъжът го изгледа с любопитство.
— Ами вие… по каква работа насам? Познавате ли се с графа?
— О, да — стари познати сме. Поканил ни е да разгледаме замъка, когато имаме път насам, та решихме да се отбием.
— Е, имате късмет, че го уцелвате. Нали ви казах, напоследък не се задържа много-много тук. Странно, преди малко още някакъв човек питаше за него — такъв един черен… Служил в легиона заедно с генерала и с капитан Бонард. Очите му бяха особени, котешки… А баретата — килната някак странно, англичаните ги носят така.
— Е, благодарим… Ние ще тръгваме — каза Джон и двамата с Ранди се качиха обратно в колата.
— Чухте ли? — обърна се той към Питър и Марти.
Те кимнаха.
— За Абу Ауда ли ставаше въпрос? — попита Марти.
— Най-вероятно. Което значи, че „Щитът с полумесеца“ също са се насочили насам.
— Нищо чудно. Очакваше се, че ще се опитат да освободят Мавритания, да си върнат ДНК компютъра и да отмъстят на французите.
— Става интересно… — промърмори Джон. — От една страна, това ще усложни нещата, но от друга — може и да ни помогне.
— Как?
— Като отвлече вниманието на французите. Не знаем колко са легионерите в замъка, но сигурно не са малко.
Десетина минути пътуваха мълчаливо в нощта, по озарения от лунната светлина път. Минаваха покрай ябълкови градини и ферми, в които се произвеждаше прочутият френски калвадос. Откакто излязоха от магистралата, почти не бяха срещали други автомобили. Най-после Ранди посочи напред:
— Ето го!
— Истински средновековен замък! — възкликна Марти. — Непристъпна крепост! Да не очаквате да се катеря нагоре по стените като коза?! Не сте познали!
„Шато ла Руж“ се оказа мрачен, суров замък, доста по-различен от великолепните благороднически имения край Бордо и по долината на река Лоара. Озареният от лунната светлина гранит изглеждаше кървавочервен. Кацнал на стръмен хълм, недалеч от руините на древна крепост, замъкът зловещо аленееше в нощния мрак.
Питър го огледа преценяващо.
— Доста е старичък… Още от нормандската епоха — дванайсети-тринайсети век, а нищо чудно и да е от времето на Хенри Втори. Замъците от по-ново време са значително по-елегантни и не толкова масивни.
— Впечатлена съм от познанията ти в областта на архитектурата, Питър, но по-добре кажи как смяташ да се прехвърлим вътре, без да ни забележат?
— Аз не участвам — категорично заяви Марти.
— Не е толкова трудно — увери ги Питър. — Замъкът изглежда модернизиран, което ще ни улесни значително. Крепостният ров е запълнен, решетъчната порта е махната, хълмът е затревен и превърнат в парк… Освен това едва ли ще ни залеят с врящо олио и дъжд от стрели…
— Само това оставаше — настръхна Марти. — Благодаря ти, Питър, ако знаеш как ми олекна…
Питър угаси фаровете и спря колата зад едно възвишение. От тук ясно се виждаше алеята, която отвеждаше към замъка. От двете й страни бяха засадени красиви лехи. По всичко личеше, че членовете на фамилията през последните два века не се бяха страхували от вражески атаки. Техният наследник обаче явно имаше неприятели или не обичаше неканените гости, защото порталът на замъка се охраняваше от двама въоръжени мъже.
— Френски легионери — незабавно констатира Питър.
— Ти все много знаеш — подхвърли Марти, който беше изпаднал в опакото си настроение. — Откъде си толкова сигурен?
— Мой малък приятелю, това просто не може да се обърка — снизходително отвърна Питър. — Армията на всяка страна си има свой стил, свои традиции, свой маниер на обучение. Можеш да познаеш къде служи някой само по стойката, по маршировката, по начина, по който отдава чест, а и по това, дали държи пушката на лявото или на дясното си рамо. Но това са тънкости, които се усвояват с течение на времето.
— Мерси — отвърна Марти. — Съветвам те да поработиш върху френския си — произношението ти е отвратително.
— Вижте! Там горе! — възкликна Джон, забелязал зад каменната балюстрада перките на хеликоптера. — Знаех си, че Шамборд и Бонард са тук.
— Прекрасно — каза Ранди. — Остава само и ние да влезем вътре и да се доберем до ДНК компютъра.
— Не виждам защо да не успеем — сви рамене Питър. — С екипировка като нашата…
Питър, Джон и Ранди излязоха да поогледат. Когато приближиха парапета на замъка, забелязаха още един часовой, който обикаляше отгоре.