Вече шепнеха, защото звукът се разнасяше надалеч в притихналата нощ.
— Виждате ли още някой? — попита Джон.
Тримата огледаха крепостната стена, но не забелязаха друг войник.
— Нека да засечем времето — каза Питър.
Включиха таймерите си. След малко Джон прошепна:
— Добре… Ще тръгнем, когато завие надясно. Ще разполагаме с около пет минути. Достатъчни са, за да се изкачат догоре двама от нас.
— Става — кимна Питър.
— Стига, разбира се, да не ни чуе — подхвърли Ранди.
— Да се надяваме, че няма.
— Вижте там! — прошепна изведнъж Питър и посочи наляво.
По склона се катереха приведени тъмни сенки и приближаваха входа на замъка. „Щитът с полумесеца“ отиваха да си разчистят сметките с французите.
Абу Ауда предвождаше хората си и им даваше сигнали с ръце. Беше успял да събере повече от петдесет човека — потърси подкрепление и от други ислямски групировки. Лъжливите французи щяха да си получат заслуженото. Този път нямаше да му се изплъзнат.
Беше изпратил напред разузнавачи и те му докладваха, че входът на замъка се охранява от двама войници, а не повече от петима патрулират по крепостната стена. Донякъде го притесняваше това, че не му беше известен броят на легионерите вътре в замъка, но в крайна сметка, реши, че това не е от особено значение. Неговите бойци можеха да се справят и с три пъти по-многобройна армия, ако се наложи.
Най-лошото беше, че Мавритания е в ръцете на французите. Не биваше да допусне да го убият. Затова реши да започне издирването му с ударна група, да се прокрадне навътре в замъка, докато французите са заети да отблъскват хората му, и да го измъкне.
Джон, Ранди и Питър се върнаха при колата, взеха раниците си от багажника и приготвиха всичко необходимо — експлозиви, приспособления за катерене, няколко ръчни гранати.
Отвътре Марти ги наблюдаваше изпод вежди.
— Приятно ви катерене! — подхвърли през спуснатото стъкло.
— Излизай, Март! — подкани го Джон. — Ти си тайното ни оръжие, тежката артилерия.
— Няма начин — поклати глава Марти. — Няма да ме принудите. Без мен.
Ранди метна раницата си на гръб и мълчаливо тръгна нагоре по склона.
Джон и Питър се спогледаха. Питър мина от другата страна на колата.
— Хайде, Март, не се инати — каза Джон. — Сега не е време да си играем игрички.
После пристъпи към действие — отвори вратата и посегна да издърпа Марти. Той се отскубна от ръцете му и… попадна в мечешката прегръдка на Питър, който го изтегли навън, без да обръща внимание на протестите му.
Ранди вече беше в подножието на стената и подготвяше катераческите приспособления и ремъците, с които щяха да изтеглят Марти до горе. Всеки миг щеше да метне абордажната кука и изкачването можеше да започне.
Но ето че Марти, който току-що беше стигнал до нея, подкрепян от Питър и Джон, се препъна и се блъсна в Ранди.
Тя залитна, а металната кука се удари в стената и издрънча.
Звукът отекна в нощта. Четиримата се вкамениха. Само след миг отгоре се разнесе тропот на ботуши. Часовоят тичаше насам.
— Плътно към стената! — прошепна Питър и измъкна деветмилиметровия си „Браунинг“.
Над главите им надникна някакво лице — часовоят се беше навел, за да разбере какво е причинило странния шум. Но четиримата се бяха притиснали до стената, спотаени в сянката, и той не видя нищо подозрително. Озадачен се подаде още малко — вече стърчеше почти до кръста. Забеляза ги точно в мига, в който Питър натисна спусъка.
Пистолетът беше със заглушител и изстрелът почти не се чу. Войникът изхриптя, свлече се надолу и тупна в краката им.
Джон се наведе над него.
— Мъртъв е… Носи пръстен с инициалите на Френския легион.
— Е, аз тръгвам — каза Ранди.
Тя метна нагоре абордажната кука, която се захвана за стената, и пъргаво се закатери. След малко помаха отгоре — знак, че беше „чисто“.
Спусна ремъците и Джон и Питър сръчно ги пристегнаха около Марти, който изведнъж беше притихнал, сякаш си беше глътнал езика. Лицето му беше смъртнобледо.
Все пак, миг преди да потегли нагоре, се опита да се пошегува:
— Е, бих предпочел асансьор или ескалатор, но в краен случай…
— Това е то — промърмори Джон. — Котката по гръб не пада.
Откъм входа на замъка се разнесоха първите изстрели. Хората на Абу Ауда си пробиваха път…
Трийсет и осма глава
Мисис Естел Пайк, секретарката на президента, надникна в заседателната зала на самолета. Изглеждаше по-притеснена отвсякога.