— Как разбрахте за нея?
— Имам си начин — подсмихна се Ла Порт. — В политиката няма приятели, а само интереси.
Лунната светлина озаряваше пътеката от червени гранитни плочи в краката им и на четиримата им се струваше, че са нагазили в река от кръв. Отпъдиха зловещото видение и се разделиха на две, като продължиха обиколката си върху крепостната стена. Джон и Ранди поеха в едната посока, а Марти отиде с Питър. Срещнаха още двама часовои, които обезвредиха по най-бързия начин, и след малко се събраха отново.
До полунощ оставаха само двайсет и две минути.
— Имаме съвсем малко време… — изрече Ранди гласно тревогата на всички.
Спуснаха се надолу по стръмното вито стълбище, чийто край се губеше в мрака, сякаш потъваше в бездна. Марти подтичваше най-отзад, стиснал с две ръце автомата, като че се боеше да не го изпусне.
— Легионерите са заети при входа на замъка — каза Джон. — Моментът е благоприятен. Имаме четири етажа за претърсване, плюс кулите. За да стане по-бързо, предлагам да се разделим. На всеки се пада по етаж. Ако има проблем, ще използваме предавателите.
— Не знам, Джон — колебливо каза Ранди. — Не е ли рисковано да се разделяме?
— Рисковано е, но иначе няма да успеем. Марти?
— Отивам с Питър.
— Добре тогава. Поемете приземния етаж, аз — втория, Ранди — третия. Ще се срещнем най-горе.
Ускориха ход и след малко се разделиха.
Питър и Марти свиха по коридора на приземния етаж. Питър вървеше напред, а Марти — след него, като се озърташе неспокойно. Коридорът беше слабо осветен — електрическите крушки бяха на твърде голямо разстояние една от друга. Отляво и отдясно имаше по няколко врати, разположени в ниши. Марти предпазливо ги отваряше подред, а Питър чакаше с насочен напред автомат. Но не срещнаха жива душа. В някои от стаите дори нямаше мебелировка, което означаваше, че част от замъка е необитаема. И нищо чудно — как биха могли да се отопляват всички тези мрачни и студени като гробници помещения?
Продължиха обиколката. От време на време до тях долитаха автоматични откоси, а после отново наставаше тишина. Не можеха да предвидят как ще се развие битката, не можеха дори да преценят къде точно се стреляше, но се надяваха и терористите, и легионерите да се задържат по-дълго извън замъка.
Малко по-късно четиримата се събраха на най-горния етаж, както беше уговорката. Досега никой не беше открил нищо.
Тръгнаха заедно надолу по коридора и… едва не се сблъскаха с двама войници, които се появиха иззад ъгъла. Докато французите успеят да грабнат пушките си, Джон и Ранди се хвърлиха върху единия и го повалиха на земята, а Питър се справи с другия с няколко удара на сгъваемия си нож. Прозвуча глух изстрел, чу се стон и нито един от двамата легионери повече не помръдна.
Марти си пое дълбоко дъх. Слава Богу, не се беше наложило да използва автомата си. Мразеше насилието, но беше готов да стреля, ако видеше, че някой от приятелите му се нуждае от помощ.
Скриха двата трупа в най-близката стая и продължиха по коридора, докато Джон изведнъж не им даде знак да спрат. Пред една от вратите в дъното се беше облегнал лениво друг войник. Беше си запалил цигара и гледаше в другата посока, като се прозяваше отегчено.
Дори не гъкна, когато Джон се промъкна зад гърба му и го удари по главата с тежкия автомат. Строполи се като покосен. Беше жив, но в безсъзнание. Замъкнаха и него в една от съседните стаи, завързаха го и запушиха устата му. В един от джобовете му Ранди откри тежък метален ключ. Прибраха оръжието му и резервните патрони и се върнаха обратно при вратата, която войникът охраняваше.
Питър се ослуша и прошепна:
— Вътре има някой! Дали е Шамборд?
— Сега ще разберем. — И Джон превъртя ключа в ключалката.
Ранди и Питър се промъкнаха навътре, а Джон и Марти останаха да охраняват в коридора.
Тази стая беше по-топла от останалите — в камината гореше огън. Тежки средновековни мебели изпълваха тясното пространство, но като че ли вътре нямаше никого. Ранди и Питър пристъпиха навътре с пръсти на спусъка, като се озъртаха предпазливо.
Терез Шамборд се появи като привидение иззад огромен старинен шкаф. В ръката си държеше тежък свещник от ковано желязо.
Тя замръзна на мястото си от учудване.
— Агент Ръсел?
— Къде е баща ви, Терез? — бързо попита Ранди. — Къде е ДНК компютърът?
— В оръжейната. Ще ви заведа. — Терез остави свещника, с който се беше въоръжила, и забърза напред. Все още беше облечена както в деня на отвличането си. — Чух изстрелите… Значи сте били вие? Радвам се, че дойдохте навреме, за да ги спрете…