След време инцидентът щеше да слезе от първите страници на вестниците и да се забрави. Животът продължаваше…
Джон влезе в заседателната зала, където вече бяха започнали да се събират колегите му. Предстоеше ежемесечното заседание, на което се обсъждаха текущи проблеми от академичен характер. Напоследък на дневен ред беше създаването на молекулярния компютър.
Джон огледа интелигентните, оживени лица. От истинските учени никога не лъхаше скука. Те бяха по-скоро авантюристи, експериментатори. Сред тях се чувстваше в свои води — имаше чувството, че се е завърнал у дома.
Лъхна го аромат на току-що сварено кафе. Усмихна се. Денят едва започваше.
След няколко изказвания на колеги беше негов ред да вземе думата. Изправи се до прозореца, зад който се зеленееха поляните и меките хълмове на Колорадо.
— Радвам се да ви видя… Сигурно сте се чудили къде се изгубих в последно време…
— Ами, нищо подобно! — подхвърли Лари Шуленберг с възможно най-сериозната физиономия.
— Че ти къде беше?! — възкликна друг, „искрено“ учуден.
Разнесоха се смехове и закачки.
— Сигурен ли си, че те е нямало, Джон? Човече, да не би да си сънувал?!
— Добре, добре — засмя се Джон. — Заслужавам си го. Та, както казах, тези дни ме нямаше, но не съм преставал да мисля за работата ни. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Хрумнаха ми някои идеи, които бих искал да споделя с вас. Например това, че бихме могли да използваме излъчващи светлина молекули като превключватели. Така освен двете полярни положения „включено“-„изключено“ ще имаме и различни степени.
— Искаш да кажеш, да използваме молекулите не само при изчисленията, но и при регистриране на изчисленията — обади се Лари Шуленберг.
— Идеята си я бива! — въодушеви се друг.
— Тогава бихме могли да улавяме светлината с традиционни методи — намеси се трети — и да я пренасочваме. Може например светлинната енергия да се абсорбира от метална пластина с покрития, която на свой ред да излъчва енергия.
Започна оживена дискусия. Джон изслуша колегите си, доволен, че им е дал насока за размисъл, и след малко продължи:
— Друг проблем, с който се сблъскваме, е как да променяме свободно посоката на потока информация, така, както е при силиконовите компютри. Може би едно от възможните решения е да се използва втора разделяща повърхност между ДНК молекулите и превключвателя. Кой казва, че трябва да се ограничим в избора си до твърдата материя? Няма причини ДНК материалът да не е прикрепен към чипове. И да използваме химически разтвор. Така ще постигнем много по-голяма гъвкавост.
— Точно така! — възкликна някой. — Например да използваме биомолекулярно желе? Розлин, нали ти защити докторска дисертация на тема „биополимери“? Какво ще кажеш, не бихме ли могли да приложим тази нова технология?
Доктор Розлин Джеймс взе думата и започна да чертае на дъската някакви схеми, за да обясни по-нагледно принципа на действие на биополимерите.
Срещата съвсем се оживи. Няколко души трескаво си водеха записки. Други изказваха мнения и нахвърляха нови идеи.
Едно предложение водеше след себе си друго и така — цялата сутрин. Дори нито една от идеите да не дадеше резултат, Джон знаеше, че пътят беше този. Началото беше поставено. За съжаление така и не успя да научи подробности за изобретението на Шамборд, но никъде не е казано, че има един-единствен път до вярното решение. Важното беше, че вече имаха отправна точка.
Прекъснаха заседанието за обяд. Някои от колегите му щяха да продължат дискусията и в столовата, а други щяха да изтичат направо в лабораториите си и да изпробват една или друга идея.
Джон реши първо да мине през кафето, за да се подкрепи, а следобеда щеше да прекара в лабораторията си. Нямаше търпение отново да се залови с научната си работа. Още размишляваше за полимерите, когато клетъчният му телефон иззвъня.
— Здравей, полковник. Обажда се Фред Клайн. — Това не беше суровият, напрегнат глас от последните седмици. Сега шефът му звучеше ведро, жизнерадостно.
Джон се засмя.
— Ти ли си, Фред? Гласът ти ми се стори някак променен.
Изведнъж някой го тупна по рамото. Джон трепна и рязко се извърна. Видя усмихнатата физиономия на Лари Шуленберг, опомни се и се усмихна. Преживяният стрес беше сложил отпечатък върху реакциите му и трябваше да мине известно време, за да свикне с нормалния живот.
— Хайде с нас на обяд, Джон!
— След малко ще дойда! Само да си довърша разговора…
— Да не се е появила някоя жена? — смигна му приятелски Лари.