— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.
— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.
— Моят човек в института „Пастьор“ ме уведоми, че Смит е ходил там. Срещнал се е с доктор Майкъл Кърнс, очевидно негов стар познат, и са провели доста дълъг разговор, от който, за съжаление, моят човек е чул само част. Ставало е въпрос за доктор Целербах. След като напуснал института, Смит изпил чаша бира в едно бистро и взел метрото. Тук, уви, оня некадърник го изгубил.
— Изгубил го?
— Ами да! Според него Смит се мотаел привидно безцелно, зазяпал се във витрината на някаква книжарница, но не влязъл вътре и изведнъж се разбързал — хлътнал в един от входовете на метрото и се загубил в навалицата.
— Значи така… Изведнъж — и хоп! — загубил се… Виж ти, виж ти… Да не би да е усетил, че има „опашка“?
Зеленикавите очи се присвиха.
— Възможно е. Щяхме да знаем повече, ако оня идиот не го беше оставил да му се изплъзне под носа…
— Това вече го разбрах. Има ли друго?
— Тази вечер Смит беше засечен отново. Отишъл при дъщерята на Шамборд, която също наблюдаваме. Останал в апартамента й петнайсетина минути, след което слезли с асансьора заедно. Долу при входа четирима нападатели причаквали момичето. Професионалисти от класа, не може да се отрече! Не като някои… Успели да елиминират временно Смит и да отвлекат дъщерята на Шамборд. Когато Смит отново дошъл на себе си, било прекалено късно. Застрелял единия от похитителите, но останалите избягали с черен микробус заедно с момичето. Смит претърсил убития, прибрал пистолета му и офейкал малко преди да дойде полицията. Хванал такси пред близкия хотел и слязъл на „Шанз-Елизе“. Оттам следите му отново се губят.
Абу Ауда въздъхна, но Мавритания поклати глава почти със задоволство.
— Да… това само доказва подозренията ми, че Смит е повече от онова, за което се представя. Не иска да се замесва с полицията, усеща кога е следен и успява да се изплъзне, при нападение действа хладнокръвно и доста професионално…
— Добре, очевидно е служил в армията и има добра военна подготовка. Това само по себе си не означава, че е изпратен със специална мисия. Изобщо, поне за момента, Смит е най-малката ни грижа. Ами момичето, дъщерята на Шамборд? Не трябваше ли да предвидим, че нещо подобно може да се случи, и да го предотвратим? И най-после, откъде се взеха онези четиримата? С шофьора петима. Кой може да ги е изпратил? Прекалено добре са обучени, което ме притеснява…
Мавритания се подсмихна.
— Имам добра новина за теб. Това са наши хора. Радвам се, че си оценил уменията им. Добре съм постъпил, като съм се спрял на тях, нали?
Абу Ауда се намръщи.
— Без да ми кажеш…
— А трябваше ли? Планината не казва всичко на вятъра.
— Но дори и планината може да бъде унищожена от стихиите — отвърна му Абу Ауда в същия тон.
— Успокой се, Абу Ауда. Това не е проява на незачитане. Познаваме се не от вчера и мисля, че съм показал, че изключително много те ценя. Двамата, рамо до рамо, ще утвърдим пред света волята на Аллах и ще вкусим плодовете на победата. Не ти казах какво се подготвя, защото знаех, че ще искаш да участваш в акцията, а аз имах нужда от теб тук, до мен.
— Вероятно си прав — отвърна Абу Ауда, все още доста мрачен.
— Разбира се, че съм прав. Но остави това. Да се върнем на американеца, Джон Смит. Ако капитан Бонард не греши, този човек работи за нечии секретни служби, но за чии?
— Възможно ли е нашите нови съюзници да са го изпратили? За да се подсигурят? Честно казано, много-много им нямам вяра…
— Защо ли не съм изненадан. Та ти нямаш вяра на жените си, на кучето си, дори на родната си баба — усмихна се Мавритания. Той отново затвори за миг очи, заслушан в ритъма на рагата. — Но всъщност имаш право — трябва да се внимава. Предателството никога не е изключено. Човек винаги трябва да има едно наум, нали, лукави пустиннико?
— Има и още нещо — продължи делово Абу Ауда. — Човекът, поставен да наблюдава института „Пастьор“, има чувството, че някой… някаква жена наблюдава не само Смит, но и него. Жената е тъмнокоса, сравнително млада, но непривлекателна и безвкусно облечена.
Мавритания се намръщи.
— Наблюдава и нашия човек?! И той няма представа каква е тази жена?
— Абсолютно никаква.
Мавритания се изправи.
— Напускаме Париж.
Абу Ауда го погледна изненадано.