В Овалния кабинет настана гробно мълчание. Всеки от присъстващите довърши мислено края на тази фраза и по лицата на президента, съветника по въпросите на националната сигурност и четиримата висши военни преминаха гняв, паника, мрачна решителност и напрегнат размисъл.
Президентът ги изгледа подред и запита:
— С други думи, ако си послужа с една стара метафора, това са димните сигнали, които означават, че апачите се готвят за атака?
Стивънс Броуз кимна.
— В най-общи линии, такава е ситуацията, сър. Ако приемем, че ДНК компютърът е у тях, първите въпроси, които се налага да си зададем, са: защо го правят? Какво целят? Струва ми се, че целта им не е да принудят някой да се съобрази с техните искания, защото до момента не са поставили такива. А като се има предвид, че хакерските набези са насочени предимно към военни обекти и комуникационни системи, очевидно планират нанасянето на някакъв удар. И… по всичко личи, че ние сме избраната мишена.
— Трябва час по-скоро да разберем кой стои зад всичко това — твърдо каза Емили Пауъл-Хил.
— Безспорно трябва, Емили, но не смятам, че това е най-неотложната ни задача в този момент — забеляза адмиралът. — Би могъл да бъде всеки — от правителството на Ирак до някоя терористична групировка в Монтана. Най-важното обаче е да ги спрем. После ще задаваме въпроси.
— Значи в дъното на всичко е ДНК компютърът — обобщи президентът. — Всичко започна след експлозията в института „Пастьор“. И сега знаем, че някой се готви да ни атакува, но не знаем нито кой, нито защо, нито кога.
— Именно, сър.
— В такъв случай трябва колкото може по-скоро да намерим ДНК компютъра. — Това беше идея на Клайн и президентът първоначално се беше противопоставил, но в края на краищата сам стигна до убеждението, че въпросът не търпи отлагане.
В кабинета отново настана оживление. Над всички се открояваше гласът на армейския генерал-лейтенант Айвън Гереро:
— Това е абсурд! Какво значи „безпомощни“ сме? Та ние командваме най-мощната армия на света!
— И разполагаме с най-доброто въоръжение — допълни генерал Кели, главнокомандващ военновъздушните сили.
— Какво си въобразяват онези негодници?! Силите ни са предостатъчно, за да ги смачкаме като мухи! — избухна и военноморският генерал-лейтенант Ода.
— Проблемът е, че вашите дивизии, танкове и бойни самолети, доколкото разбирам, не са в състояние да защитят електронните ви кодове и системи — кротко каза президентът. — Факт е, че ако някой разполага с молекулярен компютър, на практика сме с вързани ръце.
— Не съвсем… — поклати глава адмирал Броуз. — Всъщност имаме готовност за реагиране в извънредна ситуация, в смисъл, че сме разработили резервни защитни системи, които функционират извън нормалните командни структури и електронни мрежи. Ще ги приведем в действие, ще ги подсигурим допълнително и ще променим всички командни и комуникационни кодове.
— Управлението за национална сигурност също разполага с допълнителни защитни схеми благодарение на нашите английски приятели — добави Пауъл-Хил. — Можем да ги задействаме максимално бързо.
Президентът мрачно се усмихна.
— Въпреки всичко това само ще забави катастрофата с няколко часа… Но така или иначе, засега друго не ни остава… Действайте. Променете всички кодове, като започнете от военните. Освен това се свържете с правителствата на останалите държави — членки на НАТО, обменете информация и координирайте с тях по-нататъшните си действия. А нашето разузнаване междувременно ще се заеме със задачата да открие ДНК компютъра. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И, за бога, погрижете се за бойните ракети, преди онези да започнат да ги изстрелват и да стане страшно!
Задачите бяха уточнени и петимата висши военни напуснаха Овалния кабинет без повече приказки. Едва-що вратата се беше затворила след тях и Фред Клайн изникна на страничната ниша и застана очи в очи с президента Кастила. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите, а костюмът му беше по-измачкан от обикновено.
Президентът въздъхна угрижено.
— Кажи ми истината, Фред. Ще помогне ли по някакъв начин онова, което се заеха да направят?
— По-скоро не. Освен че ще забави малко този, с когото си имаме работа. Но ако ДНК компютърът е в ръцете на някой, който знае как да борави с него… боя се, че наистина няма да можем да повлияем особено на хода на събитията. А той може да бъде катастрофален. Ще ви дам само един прост пример. Да кажем, някой си има модем на компютъра и всеки месец праща имейл на внуците си — това само по себе си е достатъчно, за да проникне молекулярният компютър в програмите му, да открадне цялата съхранена информация за броени секунди и да остави харддрайва опоскан…