— Който ми е много добре известен — прекъсна го Клайн. — Смесица между арабин и берберин, загрижен за съдбата на обедняващата си страна и на гладуващия си народ, краен ислямист, ожесточен срещу процеса на глобализация до степен на патологичност.
— Омразата е по-мощен двигател и от вярата…
— Именно… И така, какво смяташ да предприемеш оттук нататък?
— В момента съм с Ранди Ръсел и Питър Хауел. — И той разказа накратко как са се срещнали.
— Хауел и Ръсел?! — възкликна Клайн. — Това ще рече ЦРУ и МИ-6! Какво им каза?
— Те са тук, при мен — Джон даде да се разбере, че не може да обсъждат тази тема.
— Нали не си им казал за Първи секретен?!
— Разбира се, че не. — Джон овладя надигащото се раздразнение.
— Добре… Можете да си сътрудничите, но имай едно наум. Ясно ли е?
— Имаме нужда от колкото може повече информация за миналото на Мавритания и за индивидуалните му особености и маниер на действие — каза Джон, без да обръща внимание на тона на началника си. — Къде се подвизава, с кого поддържа контакти, всичко.
— Засега мога да ти кажа само едно — гласът на Клайн звучеше все така мрачно. — Мавритания се е покрил добре и е намислил нещо, което със сигурност няма да ни хареса.
— А докога няма да можем да използваме електронните комуникации?
— Не мога да ти кажа. Може би докато не се доберем до молекулярния компютър. Междувременно ще си предаваме информация по куриери, с вербални кодове или по фиброоптичните телефони. Изобщо връщаме се към методите на доброто старо време, за да не ни засече ДНК компютърът. Идеята ти да се свържеш с мен чрез полковник Хаким беше много добра. Но сега ще ти издиктувам новия си директен телефон, за да можеш да ме набираш направо.
Клайн каза номера и Джон го запомни — рисковано беше да го записва където и да било.
— А какво стана с генерал Хенц и оня санитар, който се беше опитал да убие Целербах?
— Оказа се фалшива тревога. „Санитарят“ е бил самият Питър, изпратен да охранява Марти. Побягнал е, за да не се издаде. А в пансиона е ходил, за да говори със сержанта на генерал Хенц, не с него самия. — И Джон му разказа накратко за познанството на Питър със сержант Матиас.
— Имало е обаждане от централата на НАТО?! Това никак не е добре… Може ли да се вярва на Хауел?
— Сто процента. Освен това вече имам известни подозрения относно един човек… Става въпрос за капитан Бонард, личния адютант на Роланд ла Порт. Това е френският генерал, който…
— … е заместник-главнокомандващ силите на НАТО.
— Точно така. А Бонард е човекът, който е занесъл на Ла Порт данните за отпечатъците на Шамборд, както и досието на организацията „Черен пламък“. Като доверено лице на генерала и негова дясна ръка той заема много изгодна позиция. Би могъл да получи достъп до каквато и да било информация.
— Хмм… Ще проуча досието на Бонард, както и това на сержант Матиас. А теб ще те моля да се срещнеш с Хенц отново. Ако някой разполага с подробна информация за действащите терористични групировки, това е НАТО. Аз също ще изпратя на Хенц всичко, до което успея да се добера.
— Добре. Това ли е всичко?
— Мисля, че да… Не, почакай! По дяволите, за малко да забравя. Обадиха се от болницата. Преди около час Марти Целербах е започнал да говори. За съжаление, доста несвързано. Може да е заради заболяването. След което заспал отново. Следователно още не е напълно в съзнание, но може да се отбиеш в Париж на път за Брюксел.
Джон изведнъж се оживи.
— Веднага тръгвам. Ще бъда там след не повече от два часа.
Той остави слушалката и се обърна към Ранди и Питър с грейнало лице.
— Марти започва да идва на себе си!
— О, Джон, това е чудесно! — възкликна Ранди и двамата се прегърнаха.
— Тихо! — прошепна изведнъж Питър, скочи отново на крака и изтича до прозореца. Мускулестото му тяло беше напрегнато като пружина.
— Пак ли го чу? — попита Ранди.
Питър кимна.
— Това беше! Същият свистящ звук, който се слива с вятъра… Сега вече съм сигурен. Това е сигналът им и най-добре да…
Някъде над главите им се разнесе едва доловим шум.
Джон притисна ухо до стената и предупреди:
— На покрива има някой!
И в този момент и тримата чуха сигнала: лек, протяжен звук — като свистене през зъби насън. Или далечен зов на нощна птица. Този път идваше не откъм улицата, а отгоре. Бяха обкръжени.
Осемнайсета глава
Долу изтрещя разбита врата — атаката започваше.
— Стълбите! — възкликна Ранди, грабна миниавтомата си и изхвърча навън. Беше свалила перуката и русата й коса просветна като златисто сияние.