— Бихме могли известно време да отбиваме атаката от тук, но не виждам смисъл… В крайна сметка ще стане по-лошо, особено като дойдат още полицаи…
— Откъдето и да го погледнеш, положението не е никак розово — промърмори Питър. — Значително ни превъзхождат числено и няма да им е трудно да ни отрежат всички пътища за отстъпление.
Ранди се ослуша, наклонила глава на една страна.
— Мисля, че приближават. Трябва бързо да решим нещо…
Отвориха вратата, която извеждаше на покрива, и се озоваха лице в лице с трима маскирани терористи, които бързаха нагоре по стълбите. Предвождаше ги здравеняк с толкова буйна черна брада, че стърчеше изпод балаклавата му.
Без да се колебае, Ранди изстреля в него няколко куршума. Той полетя назад и едва не събори другите двама. Единият, в черни джинси и тениска, се окопити бързо, прекрачи падналото тяло и успя да даде няколко изстрела, преди Ранди да простреля и него. Третият си плю на петите.
— Бързо! — извика Питър. — Към следващия покрив!
Двата покрива бяха на известно разстояние, но тримата прескочиха от другата страна и отново удариха на бяг. Зад гърба им долетяха изстрели — третият терорист се беше престрашил да се върне и да ги последва и сега се целеше в тях със стария си „Люгер“, но от такова разстояние нямаше почти никакви шансове да улучи, дори да стояха неподвижно.
— О, не! — Ранди изведнъж спря като закована.
През три покрива от тях се бяха появили четирима мъже с автомати в ръце и фигурите им зловещо се очертаваха на фона на нощното небе.
— Шшт! Чувате ли? — прошепна Джон.
Долу, на улица „Домингин“ бяха спрели няколко камионетки и се разнесе тропот на войнишки ботуши. Офицери подвикваха команди на испански. Отрядът за борба с тероризма беше пристигнал. Секунди по-късно в нощта се разнесе протяжният като въздишка на вятър сигнал и сякаш увисна във въздуха. Четирите силуета на покрива изведнъж се стопиха в мрака.
Питър се озърна. Терористът с люгера също беше изчезнал.
— Ометоха се — каза той с въздишка на облекчение. — Сега остава да се измъкнем на специалните части, което също няма да е никак лесно.
— Предлагам да се разделим — каза Джон. — Не би било зле и да се преоблечем…
— Черният чорапогащник на дамата е пострадал сериозно — подхвърли Питър.
— Дамата е в състояние да се погрижи сама за себе си — хладно отвърна Ранди. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нека се уговорим кой накъде е. Аз се връщам в Париж.
— И аз съм натам — каза Питър.
— А ти, Джон? — погледна го Ранди и в очите й проблесна старата насмешка. — Не е ли време да докладваш на шефовете от военното разузнаване?
Джон въздъхна. Стори му се, че чува гласа на Фред Клайн: „Нали не си им казал нищо…“
— Аз… имам малко работа в централата на НАТО в Брюксел.
— Значи, сборен пункт — Брюксел. Можете да оставяте съобщения при собственика на кафе „Егмонт“ в старата част на града. Сигурен е — каза Ранди.
Пожелаха си късмет и Ранди затича към вратата, която отвеждаше на стълбите. След малко тъничката фигура в черно се скри от погледа им и Питър се насочи към пожарната стълба отстрани на сградата.
Останал сам на покрива, Джон погледна надолу. Антитерористите, с бронирани жилетки и въоръжени до зъби, започваха оглед на района. Нямаше суетене, нямаше излишна пукотевица — действаха хладнокръвно, решително и методично, както подобава на истински професионалисти. Усетили заплахата, хората на Мавритания като че ли бяха потънали вдън земя.
Джон притича през покривите до най-отдалечената сграда, до която можа да се добере, и пое надолу по стълбите. На всеки етаж спираше и се ослушваше. Най-после на третия етаж чу каквото му трябваше. Телевизорът беше включен, но някой намали звука, отвори прозореца и извика надолу към улицата:
— Какво стана, Антонио?
Друг мъж му отвърна, също на испански:
— Не чу ли пукотевицата? Имаше престрелка с терористи… Полицаите са навсякъде.
— След всичко случило се само това ми трябваше!
Прозорецът се затвори и Джон изчака още малко, за да чуе дали мъжът няма да заговори с някого в апартамента. Но не чу нищо освен звука на телевизора.
Джон потропа на вратата и гласът му прозвуча настоятелно:
— Полиция. Отворете!
Отвътре някой тихо изруга и след малко на прага застана едър мъж по халат.
— Бях си у дома цялата вечер и нищо не съм…
Джон опря дулото на револвера в корема на мъжа.
— Съжалявам. Да влезем вътре, моля ви.
Пет минути по-късно, преоблечен в панталони, бяла риза и спортно сако от гардероба на мъжа и наметнал върху всичко широкия домашен халат, Джон завърза испанеца, омота кърпа около устата му и излезе от апартамента. Слезе долу на улицата и се смеси с групичката разтревожени жители на квартала, излезли да видят за какво е цялата суматоха. След малко полицейската кола спря пред сградата и двама офицери изтичаха във входа, а други двама останаха отвън, за да разпитат събралите се хора. Задаваха им по един-два въпроса и ги отпращаха да се разотиват. Стигнаха и до Джон и той им каза, че живее в съседната сграда и че е чул шумотевицата, но никого не е видял. Полицаите му благодариха и го помолиха да се прибере „у дома си“, след което се обърнаха към друг жител на квартала. Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вниманието им е ангажирано, и се отдалечи надолу по улицата. Сви зад ъгъла, огледа се и захвърли в сенките халата. Дрехите на испанеца му бяха широки в раменете и в кръста, но това едва ли щеше да се стори подозрително някому.