— Тогава кое го прави подозрителен? — вдигна вежди Ранди. — Това, че братовчед му е бил замесен с терористите?
— Вечерта, когато е станала експлозията, филипинецът е трябвало да бъде в института за провеждането на някакъв много важен експеримент. Той обаче се обадил на шефа си, че не се чувства добре и няма да може да отиде. Лабораторията им е точно под тази на Шамборд — всички негови колеги са мъртви или тежко ранени.
— Разбирам… И от Мосад смятат, че той е бил вътрешният човек?
— Именно. Въпреки че засега няма сериозни доказателства. Охраната на института не е от най-строгите, но все пак би била достатъчно надеждна, за да затрудни проникването на външни лица и особено извеждането на съпротивляващия се Шамборд и изнасянето на доста обемистия прототип на ДНК компютъра. Освен ако наистина не е бил замесен и вътрешен човек.
— Може ли да докаже, че онази вечер действително е бил болен?
— Да, ходил е на лекар и се е оплакал от болки в гърдите, но както знаем, болките в гърдите и сърдечната аритмия могат да бъдат предизвикани и по химически път.
— Да, и при това — сравнително лесно. Е, добре, този филипинец… има ли си име?
— Доктор Акбар Сюлейман. Помолихме парижката полиция за съдействие и те ни уведомиха, че си е взел отпуска от института, докато лабораторията му бъде възстановена. Според Мосад не е напускал Париж. Имам адреса му.
Ранди взе листчето с адреса и се изправи.
— Можеш да уведомиш Ленгли, че възнамерявам да работя по случая заедно с Джон Смит и Питър Хауел. Освен това очаквам пълно съдействие и незабавен достъп до всяка новополучена информация.
— Можеш да разчиташ на това — кимна Аарон.
Телефонът звънна.
— Ало?… Да, Каси? Да… благодаря. — Той поклати глава и затвори. — Абсолютно нищо за Абу Ауда. Явно много внимава да не се набива на очи…
Той изпрати Ранди и тя се отправи към летище „Дьо Гол“, откъдето щеше да отпътува за Брюксел. Искаше да се види със Смит и да му съобщи за доктор Акбар Сюлейман. Може би това наистина беше някаква нишка, която щеше да ги отведе до Мавритания, кой знае?
Двайсета глава
Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по-лесно за появата на „опашка“.
От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.
От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.
Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.