— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.
— И как по-точно ще стане това?
— Още не знам…
Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:
— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?
— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.
— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.
— Ще се справим, сър — увери го Джон.
— Ще трябва.
Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.
Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.
— Добър ден — поздрави го Смит.
— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.
Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.
Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.
— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?
— Напълно, сър.
Ла Порт се намръщи.
— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?
— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.
Генералът ядосано отпи от кафето си.
— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.
— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.
— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.
— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?
— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.
— Разбирам… Къде по-точно?
Ла Порт го изгледа втренчено.
— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?
— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?
Ла Порт вдигна вежди.
— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.
— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…
— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.
— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.
Очите на генерала гневно светнаха.
— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.